събота, 22 май 2010 г.

АРТИСТИ


Три новели и един роман в ретро стил

Валс

Изповедта на артиста


Един ден
Един случаен ден, с нищо незабележим
Един ден като всички други, които ти се изплъзват неусетно, така както се изплъзва пясъкът между пръстите, без следа стои
Един въпрос: ДО КОГА?
Бягай, леност! Остани в забвение, кротко съзерцание!
Сетива, на битка
Впрегни в двуколката неизтощимия жребец на въображението, опъни юздите на ума и на път, натам накъдето води сърцето призори, на границата на нощта и деня, размахай оръжието, което хиляди сънища са подготвили за двубой, приласкай вдъхновението да те закрия и тогава.
Всичко започва да изглежда особено, неповторимо, и най-дребният детайл – незначителен и случаен – придобива смисъл, заспи на яве и отвори очи и изпей химн на изгрева, химн на вярата, химн на любовта, химн на удоволствието от песента.
Днес ли, днес не е един случаен ден, днес отново пътят се вие между дърветата, прекосява реката и тръгва стръмно нагоре, двуколката се втурва сред пръски вода, мощно теглена от вихрения бяг на жребеца, за да посреща на билото, там горе, изгрева на слънцето.
На листа, един страшен бял лист, оживяват сънищата, надеждите, илюзиите, бягствата и завръщанията, любовта и омерзението, отчаянието и радостта.
Така започва вечната история, един разказ, имащ безброй поводи да се роди и винаги досега е абортиран, за да даде доказателства и да ме увери в неговата виталност, той винаги беще един и същ и не беше един и същ, както и не можеше да бъде създаден, докато не дойде този ден, един случаен ден, с нищо незабележим, когато той беше износен и сетивата можеха да поемат бремето на едно безкрайно и изтощително бдение.
– Бързаш ли, мое дете! – винаги пита старият артист.
– Бързам, но загубих нещо.
– И какво загуби, сине?
– Нещо, което не искам да намеря... – отговаря детето, а аз тичам към гримьорната, защото е седем и една.


1.

На пишещата машина на Ема се изписва заглавието “Валс” и после ред след ред тече разказа за един провален живот.
Нека си представим бял мраморен под и огромни мраморни колони на бална зала в дворец от деветнадесети век. Нека си представим много хора, изящни, тържествени, лицемерни, зли, различни лица, лица на много хора, които са изпълнили залата от двете страни, скупчени са около колоните, в дъното, около вратите. Те са заети със своите безкрайни разговори, незначителни и несъществени като за атмосферата на един бал. Оркестърът свири. Започва поредният валс. Вечният валс. И една изящна двойка, единствената в центъра, започва да танцува. Това сме ние.
Ние танцуваме по подиума на четиридесет и седма аудитория и комисията ни оценява. Аз – Влади, и Боряна. За нас комисията не трябва да съществува, ние сме в колонната зала и тези натруфени господа, които с любопитство и завист коментират красотата на движенията ни, пластиката, чувството ни, единствено имат значение за нас. Постепенно темпото нараства, разстоянието между мен и Боряна се скъсява, сега погледите на комисията ни докосват, а ние се гледаме нежно, правя грациозно движение с дясната ръка, Боряна докосва с пръст моите пръсти, темпото нараства, танцуваме този вечен валс, все по-бързо и по-бързо, виждам капчици пот по челото на Боряна, толкова близо са лицата ни, че докосвам влажните й устни, тя притваря клепачи, вече се движим механично, танцът е закон, сега танцуваме с хъс, движенията ни стават тежки и осезаеми, сега вече обкръжението няма значение, няма значение тази комисия или любопитните и злонамерени гости на бала, или... единствено музиката има значение, тя води нашите стъпки, тя е толкова бърза и идва от толкова далеч, че почти вече не я чуваме, танцуваме повече за себе си, аз и Боряна. Танцът няма край. Танцът е бреме. Той струва усилие, нечовешко, безсмислено... Гримът на лицето й се е размазал, по моето се стичат вадички, бялото лице на танцуващия е безизразното лице на мим, който трябва да изтанцува своя номер, за да се хареса на импресариото и да му платят. Няма вече чувство, има професионализъм, студен и зъл. Сега вече може да се издържи на всяко темпо и всяка продължителност на музиката, танцът ни продължава. Финален акорд. Покланяме се на въображаемите аплодис¬менти. Бавно тръгваме към гримьорната, почти сме безчувствени, тежко ходим, като борци в края на схватката, като ранени бикове на арената. Пред огледалото смъкваме грима, размазан от топлината на кожата, избърсваме лица от потта със засечена от употреба хавлия. После тя застава зад паравана, за да се съблече, а аз нямам какво да крия, захвърлям обувките, смъквам фрака, нервно разкопчавам безопасните игли от нагръдника, папионката на ластик пада на масичката и аз се почесвам по потния задник, трябва да се изкъпя... Танцът продължава. Същият валс, същият ритъм, същото темпо, същите движения. Танцува следващата двойка.
Учат ни на театър. Театърът е живот.
Зайците в седемнадесета аудитория се перчат по трика. Тях още ги щадят. Играят себе си в предложените обстоятелства.
Те са ентусиасти. Те не знаят какво е театър. Нито познават живота.
Прякорът ми е заекът. И ще си остане до пенсия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар