В различни периоди на израстването децата ме питаха какъв е смисъла на живота. Отговарях много кратко: има камък в подножието на хълма, с всички сили започваш да го качваш към върха и точно там го изпускаш и той пада долу. Започваш пак отново и отново. Така имаш цел и не губиш смисъл.

 `    В изкуството и в живота по-важно е как, а не какво.

        Какъв Шенген, когато "Златният  гьол" храни поне три партии.

 Коя сте вие професор Константинова? Това е края.

      Слушах "Войцек" на Берг. Това ме накара да прелистя пиесата на Бюхнер. И двете произведения са писани в годините около Първата световна война. Време на социално напрежение и политическа несигурност. Давам си сметка, че подминавам без особено внимание новините за убийства и престъпления, които присъстват почти на всеки кръгъл час в емисиите на радиото. Войцек е жив и днес. Преди да си е измил кръвта от ръцете може да го видим в унес в кварталната кръчма, да седне до нас в метрото, да го срещнем на нощния булевард. Днешното състояние на света е сходно с това преди сто години. И си мисля за себе си: дали самовглъбяването и утехата на красивото писане не е бягство от реалиите. Не е ли време да се върнем към естетиката на експресионизма  без да се страхуваме да изобразяваме зловещото и грозното. Войцек убива Мари, сам затъва в блатото  в желанието си да измие ръцете си от кръвта, но остава невръстното им дете, което бута дървеното си конче към мястото на случилото се, тича с другите деца нататъка, а всички пеят "Ринги-рае". Какво става с това дете понататък, каква ще бъде неговата съдба. Бюхнер и Берг също питат. Вероятно следващият Войцек.

 Твърд и безчувствен като скала, самотен като остров.  

 Средновековие. Стигат ли 50 години за нов Ренесанс.