понеделник, 8 октомври 2018 г.

     Страшна е смъртта когато е ненавременна и насилствена. По-страшна е смъртта на духа. Най-страшна е смъртта на гражданското общество. Смъртта на свободата на медиите, манипулиращи и обработващи масовото съзнание.
     Лицето което преди години нареках човек от народа, ученик на човека от народа, искаше да има поданици, а не граждани и го постигна. Заложиха на работническо селската интелегенция, която напълни офисите на големите градове и започна да налага навсякъде своя манталитет и начин на преживяване. Работа за 1500 лева, 700 лева за наем, 800 лева за бира и кюфтета вечер пред телевизора.
      Следобед един министър по една радиостанция убедително налагаше на обществото версията, че всичко случило се е дело на психично болен човек или сексуално извратен тип. По същото време по друга станция перхидролният плъх, демагог забравил за Орешарски подготвяше поредния си завой с тиради насочени за малоумни, колко е жестока понякога битовата престъпност и как въпреки него правителството не може да се справи с този проблем.
       Идиоти ли са или ни смятат за идиоти? Очевидно тези думи са насочени към една аудитория за която няма значение какво се говори, важно е телевизора да шуми докато ядат кюфтета и пият бира.
       Има нещо гнило в България и това нещо е много страшно. Поискаха да сменят чипа на българина и го смениха. Пошъл, гнил модел, в който арогантна и безкруполна политическа класа прави каквото си иска и се чувства недосегаема.     

петък, 7 септември 2018 г.

Тези няколко изречения пиша най-вече за Катето, Слав и Филип.

Днес си мислех за "Дуел" на Спилбърг. Страхотна метафора на света, в който ни е съдено да живеем и силна и неумолима проява на агностицизма на младия Спилбърг. Едва ли сте го гледали, а и да сте го гледали едва ли ще си го спомняте, защото главата ви е пълна с измильотините от последните години, правени за пари, линия, която Спилбърг в по-късен период сам трасира.
Пустинята на американския запад и прашна пуста магистрала, на която тир преследва кола и я притиска към пропастта час и половина екранно време. На финала след катастрофата се оказва, че тирът е без шофьор.
На 25 години, когато явно започнаха проблемите ми със системата, аз също говорих за тир без шофьор, служех си с метафори и трябваше да отдавам всичко на неведоми и непознаваеми сили, въпреки, че ясно си давах сметка за истината. Самото споменаване на телепатии и четени мисли водеше до това, че веднага те вкарваха зад металната врата и стая с метални решетки на прозарците. А там идиоти психиатри, слуги на държавна сигурност ти повтаряха по 3 пъти на ден " Проявявай критичност към състоянието си и се лекувай, за да излезеш по- бързо". И така 6 месеца си луд, после не си, до следващото ми избухване и нова наказателна операция. Така до 1989 година. Тогава реших открито да обвиня системата и публикувах във "Век 21" статията "Обвинявам Ви, господа", която я има и в блога. Исках ясно да назова името на шофьора и да си върна за всичката мръсотия до тогава. Бях се записал в някаква партия, която като всички тогава беше пълна с ченгета, кариеристи, лумпени, артисти, бояджии. Всичко това в премислени пропорции, тази каша бе създадена от кукловодите. И след месец -два си тръгнах. Тогава Сашо Йорданов ми каза "Записваш се в партия и те преценяват ставаш ли или не ставаш". Което значеше склонен ли си на компромиси или не. Аз исках само да си връщам, това беше моя отговор. И отново започнаха проблемите ми с новите- стари познайници. Благодарение на най-близките ми роднини, които ме предадоха и предпочетоха да се впишат и потопят в пяната. Бях обречен на изолация. Просто казаха - това е положението, приеми го. Никога няма да им го простя. Научих се да живея сам като тигъра в пустинята. Преди 20 години в 2- 3 книги довърших задочния си диалог със системата, за да продължа битката в блога си, защото играта с маьосника ми е съдено да бъде до края на дните ми.
Моят дуел продължава.  

вторник, 4 септември 2018 г.

Изкуството е бунт. Изкуството е буря и настиск срещу властта. Изкуството е бунт срещу ортодоксално и казионно изкуство , което обслужва системата и властта. Изкуството е гражданска позиция и битка срещу ограничаващите обществени норми.

Това посвещавам на моите близки, които се занимават с изкуство, защото тези вечни максими са забравени последните 20 години.

Няма да отварям дума за дребнотемието , което владее булшинството от творците.