събота, 29 март 2014 г.

Представяне на книгата "Киномимикрия или лицата на Янус" на Малка сцена в Народен Театър "Иван Вазов"




Животът е компот. Стар, вкиснат компот, забравен на някой висок рафт. Нямам предвид оня стар анекдот, доста елемнтарен и просташки. Не бих започнал така, ако в последно време не се сещах често за Гомбрович. Животът е най-големия абсурд.

Какво е животът? Изящен струнен квартет? Прекалено красиво и трудно за изпълнение

По-скоро фуга за два гласа? Прекалено монотонно за неистовия хаос в този свят.

Най-вероятно средновековно готическо песнопение, изпълнявано в солов човешки глас.

Един единствен човешки глас в непрогледен космически мрак и студ.

И всеки крещи ужасната си болка, за да достигне до някой друг, да я прехвърли на плещите на друго страдащо човешко същество.

Надеждата? Тя е присъща на човека. Тя е неговата прокоба, държаща го в клещите на живота. Надеждата, че утрешния сняг ще покрие с белоснежна пелена черната земя и всичко ще бъде като в приказка. След два дена снега е сив, после почва да се топи и се превръща в кал. Всичко е тленно. До следващия сняг.

Илюзия и мит в перманентна революция. Не може да се изхвърля каймака на млякото, само зощото е прекалено калоричен. Пресеченото мляко е по-безвкусно от изварата.

Уморота? Тя е синоним на отчаянието. И на слабостта. Не се чувствам уморен, нито отчаян, нито слаб. Опитвам се да живея красиво, не в кула от слонова кост, на тези географски ширини това е почти невъзможно, но имам своето бягство пред белия лист.

Ще бъда безкрайно откровен. Не живея в илюзорен свят и не бих желал да се залъгвам с илюзии. Ясно си давам сметка кой съм и какво правя. Да си наясно със себе си, това значи да си наясно с другите и да предпочиташ диалога с живота пред монолога. И мисля, че всеки по-достоен интелектуалец от мен трябва да си избере ролята на шамана, с който да се съобразяват вождовете и пред който да трепери на племето.

В тези няколко текста, решени в диалог, своеобразен роман от няколко привидно независими части, съм се опитал да разкажа истории и да споделя мисли за така познатия ни живот. И за да не бъда просто фотограф, само сменяш ракурсите, на една и съща история, на една и съща снимка, аз съм се опитал да разказвам за този живот от височина един метър над земята. Затова освен понякога документална конкретност ще откриете много недоизказани алюзии, метафори, отпратки, които добре гарнирани, се опитвам да предоставя на вниманието Ви. Разказ за един живот, който като Кантус фирмус върви към естествения си край. Живот, който не е илюзорен, и всички които сте тука и поне малко ме познавате, знаете, че мой морален дълг е да му се противопоставям.

Впрочем вино, вино дайте! Светът е много древен.

Благодаря Ви искрено!

Благодаря на Елка Константинова, Благодаря на Стефан Данаилов, на Ники Ламбрев, на Руси Чанев и Мишо Петров, които четяха текстовете в ръкопис и ми даваха сили и надежда.

Благодаря на всички, с помощта на които я има тази книга.

А сега, наистина вече, вино, вино, дайте!                         

Няма коментари:

Публикуване на коментар