неделя, 11 март 2012 г.


Понятие култура е обвито в своеобразна  определеност. Ако преди векове Платон бе съчинил, в който Сократ пита всеки един от учениците си - що е култура, в край на краищата никой няма да може да отговори, защото оттогава и до днес знаем, че културата е нещо , което ни крепи, но никой от нас няма пълното познание за да каже що е култура.
С помощта на развитата репродукционна техника върху човечеството се изляза истински порой от дразнения и информация, който разрушиха ореола на първичното и оригиналното. Все повече се отслабва чувствителността към необичайното и предизвикателното, които се съдържат в произведенията на изкуството и културата.
Хердер разказва за божественото сътворение и неговото начало – Словото. И рече Бог „Да бъде светлина”. Словото ли бе светлина? Словото светлина ли е?
Днес словоблудството залива света. Словоблудстват политици, словоблудстват медии, словоблудстват печатни издания. Мълчанието, тишината, ако умееш да ги пазиш се превръщат в позиция. Защото „най-висшите слова са без слова, и най-висшите действия са без действия”.
И въпреки всичко писателят пише за себе си, за да реализира същността си или да разкае егото си? Той би искал  да изживее историите , които разказва и съчинява, но това би означавало да има обществен живот да е социализира да се среща с много хора да създава конфликти, да решава конфликти , нещо което той като стар и мъдър човек ненавижда. Той ненавижда себе пободните си и ненавижда и себе си. Той не е щастлив човек. Голяма част от живота си той пише да си връща на Системата и на машите на Системата, защото живота му беше низ от препятствия , които го бяха превърнали в мишена. Той се чувстваше като боксьор излязъл на ринга срещу многократно по  мощен противник и единствената му цел бе да оцелее по финалния гонг. Той беше Чаплин. Колко сложни бяха отношенията със Системата, че се беше превърнал в отшелник, за който единствената връзка със света беше телефонът. В самоизолация той бе избрал ролята на отчаян съдник на действителността и света в последните години на живота си – време на безкрупулни и лицемерни политици, белязано от времето на жестока финансова криза. След финалния Гонг той щеше да изпие опаковка преспивателно в небесните макови полета за които пишеше. Само че мачът не беше свършил – картините от минал живот се редуваха с усмивките и гримасите на настоящето и той не виждаше бъдеще – миналото беше оставило огромни след и отпечатъци, сегашното му се измъкваше като пясък в шепа, бъдещето беше вечният покой. Миналото беше кални и прогизнали пътеки, по които той вървеше в сънищата си. Сегашното – привидното спокойствие на тривиалния делник с единствената радост от цигарата в устата и потегнатата  ръка към чашата с кафе – огромна и надпис „Помощ заобиколен съм от идиоти”
Нека тези думи прозвучат че пак съм на пишещата машина за една равносметка и един евентуален текст, които от няколко години съм решил да се казва – "МОЯ МАЛКА МРЪСНИЦА ЖИВОТ".

Няма коментари:

Публикуване на коментар