събота, 10 март 2012 г.

Проза за игра и съпреживяване

"Превърнат в прозрачана марионетка с постоянното чувство за незащитеност на най-човешките мисли и вопли на душата от богоизбраниците, човек се чувства винаги като жаба на маса за дисекция". Изречение, което спокойно може да стане тема на конкурс за есе и от което аз можех да взема загвалието на текста си, ако исках да бъда пределно верен на автора - "жаба на маса за дисекция". Няма да крия, че четох два пъти ромната на Николай Ламбринов "Киномимикрия или лицата на Янус". Наричам уверено тази книга роман, макар че по-повърхностните бързо ще я възприемат като томче с разкази, а търсещите в литературата само шеметния сюжет, дори с гримаса ще я отхвърлят. Това е, защото масовият читател като че ли е отвикнал от усилието, изгубил е възбуждащото желание да се включи в предлаганата от белетриста сложна игра, залог на която е нашият и жалък, и възвишен живот. Поканение сме да проникнем в потока на съзнанието на един обръкан, изхубил илюзиите си съвременен интелектуалец, който цял живот е захранвал въображенеито си с превъщращи се в негова същност цигтати от любими филми, театрални постановки и книги. Той съществува не толкова с грижата за насъщния, колкото с предизвикателставата на безмъртните личност, които са се настанили в надсъзнанието му. Дори и сега, когато е на прага на лудостта, когато дори светая светих на интимния живот не го е предпазил от ураганите на времето, той не прества спора си с безсмърният автор на "Княза" Николо Макиавели, рови се изсънищата на хитроумния Одисей, провежда свой процес срещу подплавача Херострат и без колебание сблъсквва Казанова с Фуше. "Краят на играта" н бакет във въображението му се среща със собственото му усещане за апокалипсиса. Страшно му се иска да прилича на Беломондо от "До последен дъх" или на Пол Нюман от "Наглия Люк", психиката му е пренапрегната от "Мълчанието" на Бергман, а болката му по отминаващата красота неизменно го отвежда до илюзорната "Поляна с дивите ягоди".
Когато чета тази буквално компресирана в очакване на взрива проза, въображението ми си представя десеткитеи неназовани събеседници на Ламбринов, които са своеобразни жалони в неговия и в моя живот. Виждам дръзки буннт на младия човек, омагьосан от "чешкото филмово чудо" и от "френската нова вълна", от посланията на Пирандело и Сартр, после идва зловещото проникване в пустинята на безвремието, разбуждането насред тоталитраната самота заедно с Камю и Берман, желанието да се противопоставиш, да изживееш живота си на кино, но гредите на издигнатото от теб укрепление се рушат, ставаш все по-лесно раним, все повече се увеличава пропастта между поколенията, дори децата ти не те разбират. И внезапно нахлува промяната  - опиянението е невероятно, представшщ си, че можеш да впрегнеш целивя си натрупан опит, ти, писателят, да се превърнещ в прктик, който да допринесе за съразването на свободта.
Поразително е умението на Ламбринов само с няколкото щрихи да проникни в трагедията на българското "изгубено поколение", на онези, които преживяха най-хубавите си години в лапите на диктатурата и след това се озоваха в капака на безвремието. Прозренията не звучат назидателно, нито пък се сипят като протяжна жалйека, героят е на сцената, едновременно устремен към стръмнините на духовното съвършенство и непрестанно свалян от там с груби удари. Той е трагикомичния Арлекин , който получава плесници, но и Хамлет, продължаващ да задава неудобните си въпроси въпреки непробиваемостта на обкръжението. Белетристът ни поднася не само урок по съвременна чувствителност, но и показно упражението по оркестрацията на стилове. За миг разказът добива задъхания ритъм на трилъра, после ни разведрява историческият водевил, изникват марионетки, които се превъплъщават ту в знакови личност от миналото, ту в съвременни антигерои, заливат ни речеви потоци, в които дочуваме и грака на улицата и просветлената ирония на преминалото през кръговете на ада възбудено творческо съзнание. Съвсем естествено е, докато човек чете тази многопластво поема за бездните на съвременния живот, да си припомня и за великия филм на Боб Фос "Ах, този джаз". Николай Ламбринов е успял с езика на словото да предаде онова, което създателят на "Кабаре" и "Лени" ни поднасяше посредством танца и песента. Естествено от огромно значение тук е и кинематографичната култура на прозаика, която допринася за поетиката на мотажа в текстовете му. Той е едновременно режисьор, сценарист, оператор и декоратор на своята "човешка комедия", в която се проявяват всички страхове, надежди и разочарования на мислещият съвременник.

Рецензия на Георги Цанков за Николай Ламбринов и книгата "Киномимикраия или лицата на Янус", София.във в. "Аз Буки",брой 20, 2005 година. страница 13.

Няма коментари:

Публикуване на коментар