...продължение

Мълчах изумен от този обрат в тази смърдяща стая на втория етаж в приют за безпомощни възрастни бездомници. Животът ми! Да си припомня целия този кошмар. Искам да умра и направих огромна грешка. Поредната фатална грешка като извадих иглата от вената. Господи, какво ми остава още, какво не съм бил? Ако повторя живота си без грешките? Тогава ще направиш други по-фатални грешки. Едно старо момче, певец, което много обичах в нормалния свят пееше в една от песните си, че е хубаво да праснеш стотак бърбан и да изпееш something stuped “I love you”. Много глупаво! Something stuped! Very stuped!. Пропадах с всеки ден. Разбрах, че се движа от истинктите и нагона. Нещастно юношество и младост! Постепенно се отделях от тълпата и обръщах гръб на силите които я движат, за да разбера нищетата на духа, да мина през кръговете на ада на Данте, да горя на кладата като Бруно, последен вопъл преди смъртта е крясък истина, после философите, които обърнаха отвратени очи от една грешна цивилизация, в която щом има вибратор, защо да няма компютър, защо да няма хора , а роботи с чужди мисли и чувства, за да стигна до себе си, до същността си на безпомощен, изтерзан човек, огъващ се под тежестта на мисълта, преди да изостави и последната идея за нещо смислено в този свят, движен от първични инстинкти и нагони. Започнах с психоанализата в юношеството, за да се изплаша от мисълта, че всичко това го има в мен и свърших с психоанализата, за да отвърна с ироничната гримаса на гримасите на живота в света, в който живеем.
- Сами, защо мълчиш, мисли на глас!
- Си, сеньор, Хорхе!
На четиринадесет години се записах в художествената гимназия в София и заживях сам на квартира. Живеех без попечителство и до късни нощи обикалях града и рисувах типажи. Продавах ги пред Кристал. Една вечер, към два през нощта, под неоновите лампи, около които кръжаха облаци папатаци, срещнах Ралица. Красиво, много красиво момиче, около шестнадесет, спрях я ий предложих да я нарисувам. Рисувах и приказвахме. Танцьорка в бар. Вече бях лудо влюбен и исках да я имам още в същата нощ. Не стана. Не беше лесно. Тя се подиграваше с моят плам и неопитност. Горял съм като факел. Показах й факела си. Тя го помилва и го върна обратно в копчелъка. Спомням си веднага свърших в гащите. И тя го разбра по лицето ми. Изопнато, зачервено. Имах добра фигура и й предложих да попита дали няма да ме вземат и мен като танцьор в бара. Готов бях на всичко. Да стана жигуло и проститутка, заради първата си истинска любов. Ходих всяка вечер и я чаках. Да вземе душ. Понякога този душ траеше около час. Чаках я и я изпращах до тях. Една вечер бях пил двеста столична за смелост и щом пусна душа, нахълтах в гримьорната. Съблякох се гол и скочих. Тя се развика,копеле, идиот, махни се веднага, ако те спипат тук, свършено е с теб. Не я разбирах и не исках да разбера. Грабнах джобно ножче и я раздрах под гърдата. Тогава влезе оня: “Рале, какво става тука!” Нахълтаха още от охраната. Не искам да си спомням. Повече… Бях малолетен, а и тези в бара, давам си сметка после, нямаха нужда от скандал. С техните момичета. Това би се отразило на клиентелата. Събудих се в психиатрична клиника. Бях в окаяно състояние. Не знаех кой съм, къде съм, не виждах, не чувах, беше сън. Прекарах шест месеца. Това беше първият ми урок на живота. Това беше конвент, народно събрание, комитети, тайна полиция, това беше всичко, историята на света и на човечеството на осемдесет квадрата, залостени с решетки и тежки метални врати.
Завърших криво ляво гимназията, рисувах, но не беше същото. Отбягваха ли ме или аз се страхувах от човешки контакти, ако се изключат абсолютно формалните разговори. А бях внимателен, ако направя погрешна крачка след пълнолетие ме чакаше затвор.Трудно, тежка младост! На двадесет и една се ожених за първото момиче, с което се разбрахме за това. Роди ми се дъщеря. Постепенно набрах самочувствие. И страх. Развивах параноя. Навсякъде виждах пипалата и действията на тайната полиция, доносници и хора, които общуват с мен с единствената цел да ме шпионират.Най-интересното е, че като съпоставях фактите можеше да се окаже, че още съм под наблюдение, както ми бяха обещали на четиринадесет години. Кошмар. Трябваше да се случи нещо, нещо необичайно.Тогава се запознах с нея. Отново хубава проститутка. Спря пред картините ми и си избра една. Подарих и я. Избягах от къщи при нея за една седмица, казвам избягах защото го направих с гузна съвест и със страх. Имаше къща в Банки и елитна клиантела. Повечето време в тези дни обаче посвети на мен.Добих смелост и бях готов да остана. Бях готов да повторя пубертетската си грешка.Пушех и пиех. Свалих хавлията, с която се бях овил около кръста, целунах я по задника и казах: Тръгвам си. Дължа ли ти нещо. Не нищо. Защо го направи? Е, така импулс… Кеф ли ти беше с мен? Професия, отговори ми тя, виждала съм много и всичко. Имам картина за спомен. Съмненията започнаха да ме глождят във влака от Банки за София. Защо, защо, импулс. На вратата в къщи жена ми подаде халката, сватбената халка и студено и злобно, с болка ми каза върви си! Върви си, откъдето си дошъл!. Спах в парка. След два дни започнах като нощен пазач в двуетажен магазин в Хаджи Димитър за дрехи втора употреба.Собственикът ме хареса, даде ми сто лева и три бири на вечер. Първо за магазина. Най-известният от този род. Тук идваха от всички краища на София. Маникените бяха маски на политици от правителства и събрания, конгломерат, кои по-шаржирани, кои по-несериозно. Голям шегобиец беше собственика. Така беше спечелили популярност и пари. Елате в магазин Мадам Тюсо – дрехи втора употреба. Идваха върволици и събличаха и обличаха манекените, някои и се снимаха преди да им свалят дрехите и да ги облечат.
Живеех с шестнадесет годишното циганче, чистачката в магазина. Една вечер тя каза: Ще докарам и сестра си, ще го направиш и с двете ни. Утре. Този път ние ще те черпим. Съгласих се следвайки авантюристичния си дух и нагона, направих нещо, за което отново и отново ще съжалявам. Пихме тримата, те едва едва, аз на екс, после съм заспал, не помня, нищо не помня. Кошмарен сън. В студена януарска нощ.
- Тук искам да си спомниш повече.
- Не помня, бях опит или пиян. Лежах безпомощен…. Чупеха витрините, громяха, в главата ми се биеха две песнички: Стани, стани юнак балкански и партизан за бой се стяга, изглежда полудявах, лежах на втория етаж на пода, а край мен сновяха много хора и пълнеха чували с дрехи втора употреба и трошаха манекените… Безумие, кой беше измислил този сцинарий, на коя кръгла маса, на чаша в кой офис, свестих се в болница на четвърти февруари и видях собственика до леглото ми. Свърших с този бизнес, достатъчно, направих не малко пари, ето ти сто лева и със здраве. Продавам магазина…Иди почисти и вземи каквото ти хареса. Със здраве. И излезе…
Всичко на този свят е сделка. Магазинът беше застрахован за много пари…Взех си за спомен големия , червен пъпчив нос на Филип, човекът в калъф, така му викахме в магазина, взех част от алаброса на Жан и свалих банския от Иван Генов и аз нямах долно бельо, от години не ми беше необходимо. Перчемът на Жан напомняше много един немски перчем, колко жалки са тези политици, голи и изпочупени.Разбрах, че са по-жалки от мен. Не бяха пипнали само мавъра.Стоеше си там в далечния ъгъл с кожено яке и куфарче в ръка, само бележката на Собственика беше паднала: “Мостра, не се продава”. Паднала беше кърпичката на Дездемона, цялата в сополи и сълзи.
Стоях на това бойно поле и си мислех, че виждам Дантон – хората не се променят затова трябва да се променят правилата на играта. Беше само четвърти февруари. Бях комарджия.