....краят

Мълчах изумен от този обрат в тази смърдяща стая на втория етаж в приют за безпомощни възрастни бездомници. Животът ми! Да си припомня целия този кошмар. Искам да умра и направих огромна грешка. Поредната фатална грешка като извадих иглата от вената. Господи, каакво ми остава още, какво не съм бил? Ако повториш живота си без грешките? Тогава ще направиш други по-фатални грешки. Грешка е да се живее. Но нали докато чакаш смъртта трябва да живееш. Едно старо момче, което много обичах в нормалния свят пееше в една от песните си, че е хубаво да праснеш стотак бърбан и да изпееш something stuped “ I love you” Very stuped!
Сами оставя шкафчето на пода разколебан.
- Убедих те, сега ме избърши!
- Мръсен въшлив, посран кубинец, ето ти, ето ти! Сами му нанася няколко юмручни удара, човекът перце се скрива в халата, Сами затиска лицето му с възглавницата. Хорхе рита, пърха и замира.
Най-после сам. Спокоен и сам И вероятно щастлив. До кога?
Животът започва. Мога да избягам от тук. Скитнически живот. Светлине, дай ми лев, спомняш си за мене художника, Румене един лев, за хляб и бира, спомняте ли си за мен, викат ми Сами, викайте ми Сами. Аз съм свободен артист, ако дадете повече мога да поканя дъщеря си на кебапчета, малката балеринка е станала сигурно голямо и умно момиче…
Трябва да си взема най-необходимото, запалката, газта, цигарите,джапанките, друго, с много багаж е подозрително, а защо да ги оставам тези неща тук, веднага ще докарат някой друг идиот и ще намери обзаведено шкафче. В крайна сметка халал да му е… Е, тръгвам. По света. Как ли изглежда света? Трябва да си го представя, за да не ме изненада. Не бива да ме сварва неподготвен. Винаги трябва да си подготвен. С риск да пропилееш пет минути. Открехвам леко вратата, слагам маската и невъзмутим тръгвам по коридора. До асансьора. Ако е на етажа. Ако го нямя, няма да чакам. Рискувам. Бързо по стълбите. В двора е по-сигурно…
Спасението идва като премина портала, кимам, поздравявам, подавам цигара на пазача, вероятно пенсиониран полицай… И така на път. Първо открехвам вратата и се оглеждам…
Вратата се открехва и една глава оглежда вътре.
- А! - казва главата.
- А! - изненадан отговаря Сами. Вратата се отваря с трясък и в рамката са санитаря и жената на Сами.
- Боже мой! – жената
- Боже мой! – възкликва Сами и погледът му спира в костюма и обувките в ръцете на жената.
- А! – санитарят вижда мъртвия Хорхе.
- А-аа, да! Не, умря си! – каза високо Сами.
- Разказвачо, кажи какво става тука? – пита санитарят.
- Май се получава черна комедия…
- Ще ти разкажа биографията!
- Моля ви , нека да се изясним. Обаждате ми се да дойда да го прибера мъртав, вместо това намирам го жив, а до него някакъв друг дал богу дух. Какво сте намислили? Каква е тази комедия?
- На практика така се получава… - констатира санитарят.
- Нищо не се губи! Мъртвец за мъртвец!
- Но аз какво правя тука? – пита жената и е готова да припадне.
Санитарят я прехваща през кръста.
- Ох, каква талия… Нека делово, Сами дава ли костюма и обувките да облечем този нещастник. Не се скъпи. Обувките са мукавени, а на теб този панталон нямаше да ти стане, трябваше да легнеш с него разкопчан.
- Не легнах…
- Нека делово! – санитарят започна да облича Хорхе – Сами, ще те острижем след това. Въшките на Хорхе са по теб. После ще те намажем с газ.
- И ще ме запалите…
- Глупости, само темето… Преди да се изкъпеш…
- Може би трябва да говоря с лекаря за бъдещето – започва неловко жената.
- Бъдещето винаги е светло.
- Мили, …..Сами, ти прескочи трапа, изкапи се, ще отворя прозореца тук вони….
- На пресен труп и други такива…
- Нали не е твоя – хили се санитарят Люси.
- Бъди добър, ще те заведат да се изкъпеш, нека се обадя на лекарят и обсъдя с него какво може да се направи за бъдещето. Бъди добър, мили, бъди много добър!
- Той ще те попита има ли промяна в състоянието ми от вчера на обяд, защото сутринта в пет ме обявиха за умрял.
- Мили, щом са казали, че си умрял, значи си бил умрял. Не намирам видима промяна…
- Тогава доброволно отивам да се изкъпя…
- Ето това е банята, два квадрата, но пък се къпеш сам. Направи се невъзможното възможно, оживя… Заключвам те, за да не идват да те безпокоят. След петнадесет минути жена ти ще дойде с чист чаршаф…
Люси излиза.
Въртя крановете. Шурва страхотна струя вода. Вода! Къпя се… Но какво става, излиза вода и пара. Ще се сваря. Студена не тече. Кранът на врялата не може да се затвори. Изплашен съм. Отдръпвам се до стената.
Водата щурти из ведро. Започвам да се задушавам. Задушавах се. Опитвам се да тропам на вратата. Едва ли ще ме чуят. До колена съм във вряла вода. Задушавах се червен, като сварен рак. Капка! Капка! Капка студена вода! Студена вода нямаше. Мисля си какво ще пише в смъртния акт?
Нещастен случай?
Самоубийство?
Непредумишлено убийство по вина на персонала?
Глупости! Няма значение какво пишат. Няма вина. А и едва ли някои прави аутопсия на такива като мен. След петнадесет минути ще ме покрият с чист чаршаф и в моргата.
За това аз убиецът на Хорхе умирам невинен. Никой няма вина! Виновни няма! Най-малко е виновен водопроводчикът. Не е виновен и царят.
В нашият свят всеки умира невинен. Ако сте заспали докато се варя и за това не ми пречат виковете ми, събудете се, и хванете за гърлото мъртвата държава. Това е предсмъртния ми блъф към вас глупаци, за да ви тласна към шантави действия без смисъл. Защото вие се манипулирате, а най-заразителното нещо е революционния патос.
Как искам да запаля вестника на лекаря, зад който се е скрил, обсъждайки бъдещето ми с жена ми, ей така да щракна със запалката в долния му край, като в много стара английска комедия. Този номер не мина. Умрях.
И вие всички спете в мир. Невинни идиоти като мен, просяци и скитници на този свят. Обичам Ви! Вече знаете защо подобни заведения имат огромни задължения към топлофикацията. Вече знаете и вероятно защо подобни държави и с векове не могат да се издължат на гражданите си.
Пазя за спомен баретата на поета, великия Держински, великият мунчо и той беше облечен в дрехи
втора употреба. Глупав и невинен Камий! Не революцията изяжда децата си , а червея в стомаха на чавека. Глист.
За това друг път. Променете вселената, за да промените хората… Две херувимчета вече ме разпитват дза обстоятелствата при които съм убил Хорхе. Казаха пълна картина иначе подготвят казана. Варен съм и май още ще ме варят. Животът продължава. И Хорхе е при мен.Него го обследват за вербален садизъм. В крайна сметка решават да ни поставят отново в една стая на нещо като поправителен изпит.
- Хорхе, ще го издържим ли?
- Си сеньор, Сами!
- Си синьор, Хорхе!
- Да хапнем..
- Няма какво…
- Да подъвчим тютюн!
- Да, да подъвчим.
В този момент влиза херовимчето и се покланя на вратата. После остава на масата две красиво аранжирани табли със сушими.
- Това цвете ли е?
- Какво цвете?
- Хризантема
- Тя не се яде вероятно.
- Не се яде. Но, ако няма ядене вместо тютюн. Хорхе мушка цвета в джоба на панталона си.
- Хорхе, тук това е излишно. Тук няма да ни оставят гладни.
- Рибата е сурова.
- Но е вкусна, много вкусна.
- Ако се посера този път ще ми измиеш ли задника?
- Няма да се посереш, манджата е изискана.
- Ако все пак се посера?
- Яж и мълчи!
- Трябва да се говори, по време на ядене. Възпитанието го изисква.
- Изпитваш емоционален глад. Така е след преживян стрес и дълго мълчание.
- Сами, тук е доста по-скучно от долу. Ходил ли си в Япония?
- Има много, много японци.
- И всички те ядат сушими?
- Естествено.
- А, Япония?
- Всеки има по една Япония.
- На картата има една Япония. Ако се посера…
- Ще видиш от къде изгрява слънцето.
- Какво пишеш на сметката?
- Обща оптимистична теория на поведението за тези, на които им е противопоказано градинарството.
- Още си много червен от банята!
- Ще ми мине като на куче!
- Хайде, да се сдобрим , да си стиснем ръцете.
- Хайде, докога...
- Завинаги…
- Хорхе, докога и колко пъти ще се сдобряваме?
- Живеем втори живот.
- И двамата!
- Сами, ще ми разкажеш ли пак първия си живот, липсва ми разказа ти и удоволствието да те слушам и ако не бях прекалил с това посиране щях да съм щастлив там долу, тук не мога още да свикна…
- Всяко зло за добро!
- Хайде, хайде, Сами, разказвай! На мен, твоя приятел, Хорхе!
- Хорхе!
- Това е заповед!
- С-и, с-и, сеньор, Хорхе!
- Не се сърди, не така, докато видим има ли тук нови възможности!
- Не с-е сър-дя, се-Ньор, Хор-хе!
Минута мълчание. Гледат се свирепо, с ножове за храна в ръце и потъват в тъмнина без да промълвят, без да помръднат.


К Р А Й

СОФИЯ, ЮНИ 2003 г.