Пиеса
Действащи лица
Владимир
Маргарита, Смъртта, Лейтенант
Човекът зад вратата
Място на действието – празнично украсен хол в артистично обзаведен апартамент
Владимир: Радвам се, че дойде.....
Маргарита: Защо пък не.......
Владимир: Наистина се радвам. Пуйката е във фурната, да пийнем по чашка нещо по силно преди това...
Маргарита: За отпускане на нервите и повече настроение....
Владимир: Тези празници са в най-тягостната част от годината, в самият и край, но въпреки това имат чар!
Маргарита: Както си ги направиш....
Владимир: Разбира се че е така.Аз съм на бърбън, а ти?
Маргарита: Водка. Голяма.
Владимир: Усещам дъхът ви зад маската, чувствам как сърцето ви бие учестено.
Маргарита: Нямам сърце. То е изкуствено. Нека си говорим на ти нищо че се виждаме за първи път.
Владимир: Нека.Това за сърцето беше шега нали?
Маргарита: Разбира се. Имам чувството, че срещата ни макар и да е първа, ние като че ли сме били заедно дълго в мислите си, дали в предишен живот!
Владимир: Вие вярвате ли в тези неща, отвъдно, прераждане? ......
Маргарита: Хората искат да вярват. Аз не бих могла да отговоря.
Владимир: Няма значение!
Маргарита: Всичко има значение......Имаш хубава коледна елха. Сам ли си я украсявал?....
Владимир: Да не мислиш, че съм ходил в гората да я сека! Липсваше катеричка на елхата, сега можем да я украсим с твоята.
Маргарита: Много си припрян и бързо пиеш!
Владимир: Часът е 10.30, час и половина остава до Рождество.....
Маргарита: Много и малко!
Владимир: Странно час и половина са цяла вечност, когато си сам, и миг с теб...
Маргарита: Да разтеглим мига!
Владимир: Някакво предястие? Вземи си сама.
Маргарита: Нека оставим яденето за после, след като свалим маските.
Владимир: Идеята да сме с маски на лицата беше твоя и аз я приех с удоволствие. Избрах образа на Мефистофел, така ми викаше една моя близка. Дявол, дявол! Дяволско изчадие.Твоята маска е много красива!
Маргарита: Взела съм я за тази нощ от саркофага на Нефертити.
Владимир: Да пием за катеричката на Нефертити.
Маргарита: Много си хард,защо пък не! Аз не те познавам, ти не ме познаваш.В край на краищата в този живот, целият този живот всичко се свежда до катеричката! Даже и парите служат за намиране на по качествени катерички!
Владимир: С какво се занимаваш?
Маргарита: Агент. Рекламен агент. А ти?
Владимир: Сигурно това ти носи много контакти с различни хора, различни места аз го давам по-скромно, застаряващ писател, водя рубрика в таблоид която ми усигурява двеста лева седмично, другото го правя за удоволствие.
Маргарита: Това с жените ли?
Владимир: И с писането...Имаш много сексуални крака Нефертити!
Маргарита: То е защото нищо още не си видял, сипи ми още една водка!
Владимир: С удоволствие! Ако не бяха малките, дребни удоволствия в живота той щеше да е непосилно бреме, така е измислен света, мъж, жена, пуйка във фурната, либидо, руска водка, също така. Не казвам, че този свят е съвършен, нямам право аз да го кажа, но това е твоя свят.
Маргарита: Почти същия значи. Работата ми е тягостна и уморителна върша я механично, без сърце без чувства интоицията ме води към едно или друго решение.
Владимир: В работата ли?
Маргарита: Кой говори за работа по Коледа!
Владимир: Тогава да мислим за други неща?Да се подчиним на човешкият разум.
Маргарита: Глупости, хората не могат да мислят даже и най-умните от тях се объркват, даже и ти. Имаш либидо, което те кара да пишеш всеки път, ред след ред, страница след страница, текст след текст.
Владимир: Ако писането можеше да носи големи пари и много слава бих продал, нещастната си душа не Мефистофел и бих му писал по един роман на 6 месеца.
Маргарита: Защо ти викат Мефистофел?
Владимир: Защото съм писател и говоря това което другия иска да чуе, защото съм психолог и напипвам слабото място на отсрещния, за да сложа пръст в раната и да я разчопля после идва ред на мехлема и превръзка.Защото съм циник и презирам десетте Божи заповеди и се смея в лицето на това нещастно старче страдащо от деменция и радващо се на творението си, което не е нищо друго освен едно голямо лайно.
Маргарита: Тези думи по Коледа!
Владимир: Този алцхаймеров задник изпрати за ужас на поколенията Христос на кръста обсипан от плюнки, бит с бичове и тояги, удавен от злоба и глупост. Този старец, дръзна на да покаже на поколенията какво би станало с всеки който се възпротиви на реда в днешният свят. Всеки такъв човек, трябва да умре – да бъде обесен, да гори на клада, да сложи глава на дръвника и после да възкръсне не буквално, а в паметта на поколенията в следващи векове. Същите тези поколения от своя страна със същият бяс и напълно съзнателно и на лекомислещите унищожават. И така до края на света.
Маргарита: Това ли пишеш в таблоида?
Владимир: Не разбира се!
Маргарита: Какво мислиш за мен?
Владимир: Във всеки случай не те виждам като морална християнка.
Маргарита: Били сипал още сто и седнал до мен?
Владимир: Кръвта ми вече кипи?
Маргарита: Имаш ли семейство?
Владимир: Нямам,а ти?
Маргарита: Живея сама.Откъде ми намери телефона?
Владимир: В редакцията.От колегите в рекламният отдел.
Маргарита: За какво пишеш?
Владимир: За всичко и за себе си.
Маргарита: Всичко е във всичко.
Владимир: Парс про туто. Имаш ли нещо против да ти видя лицето?
Маргарита: Още не.
Владимир: Тогава краката ти!
Маргарита: Иска ли ти се?
Владимир: И още как!
Маргарита: Това е обувката, тя пада, това са пръсти в елегантен чорап, повдигам черната рокля, за да видиш коляното ми, после бедрото, после жартиера, розов подчертаващ белотата на кожата, да повдигна ли още? Готов ли си?
Владимир: И още как?
Маргарита: Ти си нежен вапмир, не хапи така моля те.
Владимир: Давай, давай вий като кучка!
Маргарита: Давай!
Владимир сваля маската на Маргарита и се одръпва озадачен.
Владимир: Но ......!
Маргарита: Какво?
Владимир: Но, ти какъв грим .....
Лицето на Маргарита е восъчно бяло и очите и са покрити с много тежък виолетов грим.
Маргарита: Какво, не съм прокажена!
Владимир: Но моля те какво е това ?
Маргарита: Истинското ми лице
Владимир: Но коя си ти?
Маргарита: Искаш ли да знаеш?
Владимир: Все пак ... това ли е Маргарита.
Маргарита: Не е!
Владимир: Коя си ти?
Маргарита: Ти ме покани тази вечер! Нали така.....
Владимир: Така е, но.
Маргарита: Аз съм Смъртта!
Владимир: Моля! Ти се напи.
Смъртта: Не ти ли харесвам?
Владимир: Но...
Смъртта: Няма но! Ти ме чакаш отдавна, нали ме желаеш, желаеш ли ме?
Владимир: Стига шеги. Очевидно тази вечер нищо няма да излезе. Ти си луда, ходила ли си скоро на психиатър, знаеш ли колко е часа?
Смъртта: Да!
Владимир: Какво значи това?
Смъртта: Време е!
Владимир: Извинявай, но вече нищо не може да стане, да ти повикам такси или да хапнем по хапка пуйка за изпроводяк.
Смъртта: Време е да ме приемеш!
Владимир: Коя си ти?
Смъртта: Смъртта!
Владимир: Щом ще си играеме игрички давай нататък, смърт моя!
Смъртта: Не съм само твоя, аз съм смъртта въобще!
Владимир си сваля маската: И аз не съм Мефистофел.
Смъртта: Ти не изглеждаш уплашен, по скоро си озадачен…Още страхувай се!
Владимир: От това може да излезе сюжет!
Смъртта: Тогава да започваме! В този съдбовен миг, когато булото на заблудите и илюзиите се повдига и пред смаяният поглед на човека се разкриват прегрешенията и пороците му, нима не се разкаиваш за безпътството в живота си поради слабост или пък обратното, още по-лошо, разбирането на човек над нормите.
Владимир: Да разкайвам се!
Смъртта: Моли се за прошка от небето и мисли, само мисли че със своето покаяние и съзерцние към отвъдното в тези последни мигове, ще получиш обител във вечността.
Владимир: Ти май не ме разбра?
Смъртта: Защо?
Владимир: Разкайвам се и толкова, знаеш ли колко пъти съм го правил!
Смъртта: Имам престава.
Владимир: Да но не разбираш така правят всички!
Смъртта: Какво обяснение...! Другите не ме интересуват, тук съм като твоята смърт.
Владимир: Създаден съм от природата с определени възможности и силни страсти, дошъл съм на този свят единствено да им се отдам и да ги задоволявам, защото това е необходимо за мен, на природата ми и на природата въобще. Понякога и се съпротивлявах, за което се разкайвам, откъснах цветове и можех да събирам плодове, разкайвам се!
Смъртта: Колко заблуди! Покварена е природата.
Владимир (прекъсва я): Какво разбираш под покварена природа и какво под нейн създател.
Смъртта: Ти си свободен човек и Бог ти е дал право на свободен избор, но как се възползваш от всичко това!
Владимир: Бог значи е направил всичко с краката на горе за изкушение, съблазън и непрекъснато изпитва своето създание, нима като го е създавал не е предвиждал последиците.
Смъртта: Избора е на човека.
Владимир: Той Бог би трябвало като е всемогъщ да знае какво прави и какво ще последва, а и после ако природата сама е създала всичко това е което ти предписвш на твоя Бог.
Смъртта: Нещастно създание, не знаеш какво говориш!
Владимир: Кой от двама ни е по сляп, този които умишлено си затваря очите или този които се опитва да прогледне.
Смъртта: Значи невярваш!
Владимир: Вярвам в собствените си чувства и правила. Но е невъзможно да вярваш в нещо което неразбираш!
Смъртта: Клетник.
Владимир: Съмнявам се дали ти самата вярваш в Бог или само му служи сляпо, но не си в състояние да ми обясниш каквото и да е...
Смъртта: Според теб всичко е необходимо
Владимир: Всичко е във всичко, разбира се!
Смъртта: Тогава значи съществува и някакъв порядък?
Владимир: Кой ти казва друго.
Смъртта: Кой би могъл да подреди нещата освен всесилната и всемогъща Божия ръка.
Владимир: Но този ред не струва.
Смъртта: Ти май имаш отношение и към политиката?
Владимир: Ченгета, крадци и проститутки!
Смъртта: Твоят бунт, е срещу реда на Земята а не толкова срещу Бог.
Владимир: Най-после ме разбра.
Смъртта: Но този ред е определен от хората.
Владимир: От хора, който използват Бог да задържат простолюдието в подчинение и използват този ред за да трупат блага и тези хора са най-отявлените антихристи.
Смъртта: А ти?
Владимир: Вървя по пътя си но не съм достатъчно влюбен в хората, за да сложа трънен венец.
Смъртта: Ти си егоист, време е !
Владимир: Ще си ходиш ли вече?
Смъртта: Време е да те прибера при мен, помогни ми, не бих желала да се мъчиш много преди това.
Владимир: Ама ти сериозно ли?
Смъртта: Да съвсем сериозно!
Владимир: Точно сега?
Смъртта: Нямам време повече, ти си обречен. С твоите писания ти сееш раздор и съмнения. Ето ти това бръснарско ножче. В крайна на сметка не изглежда толкова страшно, в крайна сметка така можем да завършим,това което бяхме започна ли?
Владимир: Извинявай, но ти не си мнго грозна, сега ще ти прочета нещо което трябва да те възбуди до крайност;
Слава на Бог, че е създал половите органи на жената за най-голямото удоволствие на мъжа и половите органи на мъжа за най-голямата наслада на жената.
И докато органът на мъжа не проникне в половите органи на жената Бог не й дарява никакво усещане за удовоствие или задоволеност; същото е и при мъжа – докато половите му органи не проникнат в тези на жената, не знаят нито отдих, нито покой.
Ето защо половият акт е взаимност. Двамата се боричкат, преплитат, получава се нещо като бурна схватка. И благодарение на това, че долните части на двата корема се докосват, скоро настъпва насладата. Мъжът сякаш работи с чук, а жената го подкрепя със сладостарастни движения; и най-накрая идва изпразването.
Целуването на устните, бузите, шията, както и смученето на устните са дарове, които Бог е преопределил да предизвикват ерекция в благодатния момент.
Бог е този, който е разкрасил жената с гръд, дарил я е с двойна брадичка и е придал на бузите й искрящ цвят. Дарил й е също очи, които вдъхват любов и клепачи, които блестят като острието на сабя. Дал й е закръглен корем с прекрасен пъп и великолепни задни части. И всички тези чудеса са оградени от бедрата. И точно между бедрата Бог е разположил арената на схватката, когато е надарен с пищна плът, наподобява лъскава глава.
Наречена е вулва. О, колко мъже са погинали пред прага й? И колко герои има сред тях!
И това място Бог е снабдил с уста, език и устни; тя наподобява отпечатък от копито на газела в пустинен пясък.
И всичко това Бог е закрепил възрху две великолепни колони, които са доказателство за неговото могъщество и мъдрост; украсяват ги колене, прасци, глезени и пети, обкичени със скъпоценни гривни.
Тогаво Всевишният потопил жентата в морето на великолепието, сладострастието и насладата, и покрил със скъпи одежди колани и предизвикателни усмивки.
И нека възхвалим й възвеличим този, който е създал жената с нейните прелести и апетитна плът; дарил я е с коси, красиво лице, гръд, която се полюшва, и любовни жестове, които събуждат желания.
По време на тези думи Смъртта хрипа въздиша и се гърчи.
Владимир: Ти не си Смъртта, ти си просто пешка!
Смъртта: Я стига толкова!
Смъртта: Престани
Смъртта: Ела просто смъртни! Не нямам право, лошо ми е, главата ми бучи.
Смъртта: Ако не престанеш ще умра. Нещастнико ти си готов да спиш със Смъртта, за да оцелееш.
Владимир: А как ще умреш след като си Смъртта? Ще извикам съседката на етажа, тя е по-грозна от тебе, извинявай но си говорим истината вече, тя употребява валериан, ще ти донесе малко, за да се успокоиш.
Съртта(очевидно се съвзела вече): Никъде няма да ходиш, това е заповед!
Владимир: Какво?
Смъртта: Ти си лъжец! Лъжец! Сега е мой ред, сега ще ти разкража твоят живот такъв какъвто ти неискаш да го видиш.
Говори бавно, разчленено, внушава му, сугистира го.
Смъртта: Ти си с много тежко семейство, много т-е-ж-к-о!Ти не си сам въпреки че много го желаеш! Ти си егоист и затова си наказан да нямаш покои в домът си, ти си женен. Не о-б-и-ч-а-ш жена си!
Владимир(Едва проронва):ТЯ е .........
Смъртта(властно): Глуповата, с годините огризенията ти от това, което може да се иска от и да ти даде един държавен служител, много средно ниво, това бие с-а-м-о-ч-у-в-с-т-в-и-е-т-о ти , нямате вече никакви допирни точки, живеете сами един с друг, това е болка и наказание, ти си виновен синът ти да избяга далече от домът ти, чак в Америка.
Владимир:(едва едва)Търсих контакт, исках , но..
Смъртта(вика): Но не си го чувал от две години, той не се обажда! Дъщеря ти умря казаха нещастен случай!
Владимир: Не, не (едва)....
Смъртта: Страхуваш се човешко е, свръхдоза от неопитност беше много умна, но и много любопитна, искаше да опита от всичко, но беше токова млада, само на седемнайсет.
Владимир: Не не...
Смъртта: Страхуваше се страхувш се и сега, ти не можа да намериш подход към един шибан пубертет, така казваше.
Владимир (умолително): Не!
Смъртта: Какъв смисъл има още да живееш, да досаждаш на няколко жени ти още някоя друга глупост, твърдиш че има път които трябва да бъде извървян, ти извървя своя път, но не остави следа в пясъка, ето ти ножчето! Смисъл няма! Единствено се моли на всеопрощението.
Владимир взима ножчето като омагьосан.
Смъртта: Сега влизаш в банята и прерязваш вената малко над китката.
Владимир прави неуверени стъпки.
Смъртта: Няма да усетиш нищо! Смърт за избраници! Натам, натам!(Крещи) Не тази врата. Не! Не!
Владимир очевидно отваря вратата, която не трябва.
Владимир: А!
Главата зад вратата: А!
Владимир:(Видимо изтрезнява) Кой сте вие, какво става тук?
Смъртта(нервно жестикулира, маха с ръце):
Човекът зад вратата: Аз съм ...С нея аз съм така да се каже резервният вариант.
Владимир: Какво става, кои сте вие ? Полиция! Полиция!
Човекът: Аз съм полицията
Смъртта: Казах ти да не се появяваш бях си почти свършила работата.
Човекът: По плана на разработка той трябваше отдавна да лежи в локва кръв.
Смъртта: Идиот!
Владимир: Какво става тук! Полиция!
Човекът: Тихо, влизай в банята.
Владимир: Глупак, изрод, какво си мислиш?
Човекът вади пистолета и застрелва Владимир.
Човекът: Беше при самозащита, нападна ме с думи.
Смъртта: От другият отдел няма да бъдат доволни а Шефът...
Човекът: Ще го препишем на малките челца и дебелите вратове.
Смъртта: Утре вестниците ще гръмнат, телевизия, радио, доста хора го познаваха!
Човекът: За по голяма достоверност ще взривим и входната врата. Лейтенант скрийте следите и отпечатъците.(Вади от куфарчето си пакетче със жици). Всяко чудо за три дни, ще го забравят него, както всичко друго до следващият случай от подобен характер...
Лейтенант: В досието му пише, че лесно се подадва на внушение, лабилна психика и много страхове, прекалено се отвращава от живота, който живее насила въпреки всичко. Направихме го по правилата, ето касетката това е запис на целият разговор, противообществен тип, който развращава народа.
Човекът: Вече не.
Лейтенанта: Можех ме да го уплашим и този път, но той е като матрьошките, винаги се изправя на крака и още по-силно словоблудства.
Човекът: Вече не.
Лейтенант: Време е да изчезваме.
Човекът: Така ли ще го оставиме?
Лейтенант: Миреше на изгоряло.
Човекът: Пуйката.........
Излизат цялата сцена се обягря в червено и се чува силен взрив, после настъпва дълга тищина и след това телефона звъни дълго и продължително, включва се секретаря с гласа на Владимир:
”Тука е телефон 8264096 не съм в къщи пътувам за някакъв друг ад или край това ще стане ясно по-късно, това е шега след нея оставете съобщението”
Женски глас: „Владо нямаш престава какъв купон е в центъра, фиеста, феерия, след два часа аз ще стана европейка не, че не съм европейка вече, идваме си.”
Глас на млад мъж: „Татко топли пуйката умирам от глад”
Глас на младо момиче: „Татко нямаш прества колко е внушително всичко огромен оркестър и хор изпълняват „Одата на радостта” от 9-тата Симфония на Бетовен, свърших дребните, цъкни се до деноношния за една “Милка” със стафиди” след това остана пиукането на факса. После и той автоматично се изключи.
КРАЙ
Декември 2006
събота, 22 май 2010 г.
НИЩОТО
Едноактна пиеса за актьор , телевизор и глас
Малко пространство. Огромен телевизор. Малка маса. Счупено разхвърлено легло. Вик взема дистанционното и пуска някаква програма. Новини. Течат новини. Безумни новини. Вик слуша като се намества колкото може удобно в леглото. Тече време. Вик реагира и не реагира. След малко време звънва будилник. Вик сменя програмата с друга и попада на Мюзик Айдъл. Вик става и слага вечерята на масата. Яде. Лакомо... Отново взема дистанционното управление и сменя канала. Попада на Злобиян Вучков, сега лудия Кучков. На екрана се изписва телефон за зрители. Вик посяга към слушалката и набира. „Чуваме ли се с вас? Имаме нов слушател!” Вик смутолевя „Искам да кажа нещо, такова, нещо, не няма какво” и затваря телефона. Пак сменя канала и се уригва. Намества се на леглото. Други новини, друга телевизия. Новини. Също толкова безумни. Сменя канала. Попада на филма „Телевизионната мрежа” в епизода с водещия в кабинета на Ню-йоркския бос на дълга маса в огромен кабинет осветен мистично с десетки едва светещи лампи. Вик гледа неразбиращо няколко секунди и пръдва „Ще се посера” – притеснява се, Вик сваля панталона си и излиза от сцената. Чува се казанчето. Вик обува панталона си. Телефонът звъни. Вик вдига. „Кой е, ало, не ви чувам, кой, иначе съм добре, вечерях се, чакам да стане десет. Вик затваря. „Не го разбирам това!” мънка Вик и отново сменя канала. Телефонът пак звъни. Вик вдига. „Кой е, кой е, не чувам, аз съм добре, днес ще се къпя събота е”. Вик отново ляга на леглото. Отваря пакет пуканки и бутилка бира. Яде лакомо и пие от бутилката. Най-после от гърлото му излиза мощем вик: „Живея си като американец. Среден американец. Мамка му!. Нищо няма тази вечер. И оня журналиста , оня как се казваше , по някоя от програмите, оня, по оная телевизия и него го няма. Няма нищо. Да се къпя. Да си подготвя чисто бельо. Обаче може да не настина. Какво ще бъде утре времето? Най-интересна по телевизията ми е прогнозата за времето, Май и мина времето на прогнозата за времето”.
„Утре ще измия чиниите, сега ме мързи, а и ако ги измия сега може да изразходвам много вода от бойлера”.
Сменя програмата и гаси телевизора.
„Нищо, нищо няма” Пoне да не се хаби”
Започва да се съблича като старателно сгъва опърпаните дрехи върху стол до вратичката на банята”
„Един живот живеем!’ „Това ми било живот! Като по млад пеех по душа! Сега ми идва да псувам. Себе си, София, държавата, Светът. Няма да ми стигнат псувни. Обаче обичам да съм жив, Време е за лекарствата. От това половинка, от онова четвъртинка, от другото две таблетки.
Живота трябва да се живее, а за да се живее, трябва да се подържа живота.
То един живот, да го псуваш и да го живееш!
ГЛАС: Тъй, тъй!
Вик(ослушва се и се оглежда): Не чувам! Телефонът или телевизора?
ГЛАС: Тъй, тъй!
Вик: А, телевизора е загасен, значи телефонът съм го оставил отворен, сигурно е така….
Вик взема слушалката и я върти пред лицето си.
ВИК: Не се чува нищо…. Аз съм добре, вечерял съм и ще се къпя след малко, чакам да стане десет…
ГЛАС: Тъй! Тъй! Тъй!
Вик отваря врата и се оглежда. Навън няма никой.
Вик: ВЪН НЯМА НИКОЙ! НЯМА ЖИВА ДУША!
ГЛАС: Тъй, тъй! Вън няма никой!
ВИК: Мамка му и живот! Казват, че не се чувам, пък аз чувам…
ГЛАС: Ти си мекере!
ВИК: Не те разбирам! Ти коя си, от пазара ли се знаем? Мамка му, какво става!
ГЛАС: Много псуваш. А преди това едва, едва, едва ни вопъл, ни стон, ходене на пръсти…
ВИК: Кой си ти, бе?
ГЛАС: Божествен глас, гласът на Бога.
ВИК: Сигурно е телевизорът се е повредил…. Мамка му, пак пари за поправка!
ГЛАС: Не, не, не е телевизорът. Навремето не се смееше, гък да каже, ослушваше се, трепереше от страх, беше се заринал в простотията си и мълчеше като пън, въпреки че Тошо, Цола, Пеко, и Тако например бяха по-прости и от теб… А сега псуваш на поразия!
ВИК: Не те разбирам, не те разбирам…
ГЛАС: Ти си предател и ще ти обясня тази вечер защо!
ВИК: Кой си ти?
ГЛАС: Гласът на държавата!
ВИК: Хи-хи-хи-ха…. Че тя държавата ту я има, ту я няма! Мамка му каква държава!
ГЛАС: Не се смей! Ти си предател. Нещастнико, спомняш ли си какво правеше преди тридесет години?
ВИК: не си спомням, забравил съм…
ГЛАС: Пишеше безразборно, пишеше каквото ти дойде. Срещу съседите, срещу брат си , срещу зетовете си, може да си писал и за жена си… Доноси! Сега ти си предател! Сега ти се опитваш пак да предадеш себе си, да се обърнеш… Ти изневери на себе си.
ВИК: Срещу жената не съм писал, не съм изневерявал.
ГЛАС: Спомняш ли си кога написа първия си донос и защо?
ВИК: Нищо не знам. Не си спомням.
ГЛАС: Срещу началника си, за да останеш в София като обикновен работник, защото бяхме обвинили баща ти за кулак, а той си беше просто вироглав. Прост селянин.
ВИК сяда на земята полугол, подпира гръб на стената.
ВИК: Ти кой си? Сигурно някога съм ти разказвал, защото правех вили на големци, с пистолети в джобовете, с власт… Кой е там?
ГЛАС: Проблясъци… Да продължавам ли, как получаваше това-онова, пишеше, като достолепен роб, слуга и мижитурка.
ВИК: Ти си някой голям комунист!
ГЛАС: И това ще ти обясня. Ти се пребойдиса, сега мразиш комунистите, защото ив целия си съзнателен живот, си им близал краката и задниците. А сега псуваш! Псуваш, защото на шест месеца ти увеличаваме пенсията с десет процента. Защо само с десет. Защо долния и горния вземат повече. И псуваш. Дойде краят…
ДОЙДЕ КРАЯТ!
Отказваш се с пенсията си например в полза на Майчин дом и изпиваш всичките си налични хапчета наведнъж. Да повтарям ли!
Ти си предател!
ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ!
ВИК: А-ма, аз…
ГЛАС: Ако не го направиш доброволно след пет минути тук ще влязат две здрави момчета и ще ти видят сметката. Могат и да те разфасоват, доста болезнено е ….
ВИК: Кой си?
ГЛАС: Работя в прес службата на Държавна сигурност.
ВИК: А-ма, тя,….вече….
ГЛАС: Тя е вечна. Ти и другите като теб сте пионки в ръцете ни. Политиката! ПОЛИТИКАТА! Японията! Америката! Германията! Брюксел казаха…. Пускаме въдички, вие кълвете, нали сте еректорат. Първо синовете ни и дъщерите ни пременени в синьо, после песнахме царя, после, няма после, вече е все едно.
Ама си и предател, бе! Един път не си гласувал за нас съзнателно, въпреки че дефакто винаги си гласувал за нас!
ВИК: Как така дефакто?
ГЛАС: Ти си предател! ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ! Мижеф доносник, от който даже роднините не се интересуват.
ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!
ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!
ВИК: Не, животът ми…
ГЛАС: Предател! Изпий си хапчетата!
На вратата се звъни и се тропа.
Момчетата се на вратата. След секунди търпението им ще се изчерпи и ще влязат…
Вик се гърчи. Вик пълзи. На вратата се тропа.
ГЛАС: ИСКАХТЕ ДЕМОКРАЦИЯ, ЕТО ВИ ДЕМОКРАЦИЯ! ПАРИ! ПАРИ! ОГРОМНИ ПАРИ! ВСИЧКИ Е ПОЗВОЛЕНО В ИМЕТО НА ПАРИТЕ!
А сега умри…
Телевизорът се включва, Гласът вика – „Хайде, хайде” на вратата се думка. Вик сваля колана на панталона си. Прави примка около врата си. Залита. Качва се едва, едва на масата и се обесва на лампата.
ЗАТЪМНЕНИЕ
Когато сцената отново светва, на полилея виси чучуло.
Телевизорът: „А сега минути за криминална хроника в късните новини. Тази вечер, около десет часа е намерен обесен в мансардата си на улица „Осъм”, осемдесет и една годишният пенсионер В.А. Няма видими след от насилие. В момента следствените служби довършват огледа. По този повод от правителствената пресслужба заявиха, че зачестилите самоубийства на пенсионери, нямат нищо общо с влошените условия на живот и не са резултат на кризата, а са вероятно страх на хората от третата възраст от идването на власт на „ГЕРБ”, чийто неформален лидер ги нарече неотдавна лош човешки материал.
В отговор Софийският кмет заяви, че това са коментари на болни хора, и че сяма таво още не са приписвали за да го спрат.
ИЗЛИЗА АКТЬОРЪТ, ЗАГАСЯ ТЕЛЕВИЗОРА И СЕ ПОКЛАНЯ.
15.04.2009 година
София
Малко пространство. Огромен телевизор. Малка маса. Счупено разхвърлено легло. Вик взема дистанционното и пуска някаква програма. Новини. Течат новини. Безумни новини. Вик слуша като се намества колкото може удобно в леглото. Тече време. Вик реагира и не реагира. След малко време звънва будилник. Вик сменя програмата с друга и попада на Мюзик Айдъл. Вик става и слага вечерята на масата. Яде. Лакомо... Отново взема дистанционното управление и сменя канала. Попада на Злобиян Вучков, сега лудия Кучков. На екрана се изписва телефон за зрители. Вик посяга към слушалката и набира. „Чуваме ли се с вас? Имаме нов слушател!” Вик смутолевя „Искам да кажа нещо, такова, нещо, не няма какво” и затваря телефона. Пак сменя канала и се уригва. Намества се на леглото. Други новини, друга телевизия. Новини. Също толкова безумни. Сменя канала. Попада на филма „Телевизионната мрежа” в епизода с водещия в кабинета на Ню-йоркския бос на дълга маса в огромен кабинет осветен мистично с десетки едва светещи лампи. Вик гледа неразбиращо няколко секунди и пръдва „Ще се посера” – притеснява се, Вик сваля панталона си и излиза от сцената. Чува се казанчето. Вик обува панталона си. Телефонът звъни. Вик вдига. „Кой е, ало, не ви чувам, кой, иначе съм добре, вечерях се, чакам да стане десет. Вик затваря. „Не го разбирам това!” мънка Вик и отново сменя канала. Телефонът пак звъни. Вик вдига. „Кой е, кой е, не чувам, аз съм добре, днес ще се къпя събота е”. Вик отново ляга на леглото. Отваря пакет пуканки и бутилка бира. Яде лакомо и пие от бутилката. Най-после от гърлото му излиза мощем вик: „Живея си като американец. Среден американец. Мамка му!. Нищо няма тази вечер. И оня журналиста , оня как се казваше , по някоя от програмите, оня, по оная телевизия и него го няма. Няма нищо. Да се къпя. Да си подготвя чисто бельо. Обаче може да не настина. Какво ще бъде утре времето? Най-интересна по телевизията ми е прогнозата за времето, Май и мина времето на прогнозата за времето”.
„Утре ще измия чиниите, сега ме мързи, а и ако ги измия сега може да изразходвам много вода от бойлера”.
Сменя програмата и гаси телевизора.
„Нищо, нищо няма” Пoне да не се хаби”
Започва да се съблича като старателно сгъва опърпаните дрехи върху стол до вратичката на банята”
„Един живот живеем!’ „Това ми било живот! Като по млад пеех по душа! Сега ми идва да псувам. Себе си, София, държавата, Светът. Няма да ми стигнат псувни. Обаче обичам да съм жив, Време е за лекарствата. От това половинка, от онова четвъртинка, от другото две таблетки.
Живота трябва да се живее, а за да се живее, трябва да се подържа живота.
То един живот, да го псуваш и да го живееш!
ГЛАС: Тъй, тъй!
Вик(ослушва се и се оглежда): Не чувам! Телефонът или телевизора?
ГЛАС: Тъй, тъй!
Вик: А, телевизора е загасен, значи телефонът съм го оставил отворен, сигурно е така….
Вик взема слушалката и я върти пред лицето си.
ВИК: Не се чува нищо…. Аз съм добре, вечерял съм и ще се къпя след малко, чакам да стане десет…
ГЛАС: Тъй! Тъй! Тъй!
Вик отваря врата и се оглежда. Навън няма никой.
Вик: ВЪН НЯМА НИКОЙ! НЯМА ЖИВА ДУША!
ГЛАС: Тъй, тъй! Вън няма никой!
ВИК: Мамка му и живот! Казват, че не се чувам, пък аз чувам…
ГЛАС: Ти си мекере!
ВИК: Не те разбирам! Ти коя си, от пазара ли се знаем? Мамка му, какво става!
ГЛАС: Много псуваш. А преди това едва, едва, едва ни вопъл, ни стон, ходене на пръсти…
ВИК: Кой си ти, бе?
ГЛАС: Божествен глас, гласът на Бога.
ВИК: Сигурно е телевизорът се е повредил…. Мамка му, пак пари за поправка!
ГЛАС: Не, не, не е телевизорът. Навремето не се смееше, гък да каже, ослушваше се, трепереше от страх, беше се заринал в простотията си и мълчеше като пън, въпреки че Тошо, Цола, Пеко, и Тако например бяха по-прости и от теб… А сега псуваш на поразия!
ВИК: Не те разбирам, не те разбирам…
ГЛАС: Ти си предател и ще ти обясня тази вечер защо!
ВИК: Кой си ти?
ГЛАС: Гласът на държавата!
ВИК: Хи-хи-хи-ха…. Че тя държавата ту я има, ту я няма! Мамка му каква държава!
ГЛАС: Не се смей! Ти си предател. Нещастнико, спомняш ли си какво правеше преди тридесет години?
ВИК: не си спомням, забравил съм…
ГЛАС: Пишеше безразборно, пишеше каквото ти дойде. Срещу съседите, срещу брат си , срещу зетовете си, може да си писал и за жена си… Доноси! Сега ти си предател! Сега ти се опитваш пак да предадеш себе си, да се обърнеш… Ти изневери на себе си.
ВИК: Срещу жената не съм писал, не съм изневерявал.
ГЛАС: Спомняш ли си кога написа първия си донос и защо?
ВИК: Нищо не знам. Не си спомням.
ГЛАС: Срещу началника си, за да останеш в София като обикновен работник, защото бяхме обвинили баща ти за кулак, а той си беше просто вироглав. Прост селянин.
ВИК сяда на земята полугол, подпира гръб на стената.
ВИК: Ти кой си? Сигурно някога съм ти разказвал, защото правех вили на големци, с пистолети в джобовете, с власт… Кой е там?
ГЛАС: Проблясъци… Да продължавам ли, как получаваше това-онова, пишеше, като достолепен роб, слуга и мижитурка.
ВИК: Ти си някой голям комунист!
ГЛАС: И това ще ти обясня. Ти се пребойдиса, сега мразиш комунистите, защото ив целия си съзнателен живот, си им близал краката и задниците. А сега псуваш! Псуваш, защото на шест месеца ти увеличаваме пенсията с десет процента. Защо само с десет. Защо долния и горния вземат повече. И псуваш. Дойде краят…
ДОЙДЕ КРАЯТ!
Отказваш се с пенсията си например в полза на Майчин дом и изпиваш всичките си налични хапчета наведнъж. Да повтарям ли!
Ти си предател!
ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ!
ВИК: А-ма, аз…
ГЛАС: Ако не го направиш доброволно след пет минути тук ще влязат две здрави момчета и ще ти видят сметката. Могат и да те разфасоват, доста болезнено е ….
ВИК: Кой си?
ГЛАС: Работя в прес службата на Държавна сигурност.
ВИК: А-ма, тя,….вече….
ГЛАС: Тя е вечна. Ти и другите като теб сте пионки в ръцете ни. Политиката! ПОЛИТИКАТА! Японията! Америката! Германията! Брюксел казаха…. Пускаме въдички, вие кълвете, нали сте еректорат. Първо синовете ни и дъщерите ни пременени в синьо, после песнахме царя, после, няма после, вече е все едно.
Ама си и предател, бе! Един път не си гласувал за нас съзнателно, въпреки че дефакто винаги си гласувал за нас!
ВИК: Как така дефакто?
ГЛАС: Ти си предател! ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ! Мижеф доносник, от който даже роднините не се интересуват.
ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!
ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!
ВИК: Не, животът ми…
ГЛАС: Предател! Изпий си хапчетата!
На вратата се звъни и се тропа.
Момчетата се на вратата. След секунди търпението им ще се изчерпи и ще влязат…
Вик се гърчи. Вик пълзи. На вратата се тропа.
ГЛАС: ИСКАХТЕ ДЕМОКРАЦИЯ, ЕТО ВИ ДЕМОКРАЦИЯ! ПАРИ! ПАРИ! ОГРОМНИ ПАРИ! ВСИЧКИ Е ПОЗВОЛЕНО В ИМЕТО НА ПАРИТЕ!
А сега умри…
Телевизорът се включва, Гласът вика – „Хайде, хайде” на вратата се думка. Вик сваля колана на панталона си. Прави примка около врата си. Залита. Качва се едва, едва на масата и се обесва на лампата.
ЗАТЪМНЕНИЕ
Когато сцената отново светва, на полилея виси чучуло.
Телевизорът: „А сега минути за криминална хроника в късните новини. Тази вечер, около десет часа е намерен обесен в мансардата си на улица „Осъм”, осемдесет и една годишният пенсионер В.А. Няма видими след от насилие. В момента следствените служби довършват огледа. По този повод от правителствената пресслужба заявиха, че зачестилите самоубийства на пенсионери, нямат нищо общо с влошените условия на живот и не са резултат на кризата, а са вероятно страх на хората от третата възраст от идването на власт на „ГЕРБ”, чийто неформален лидер ги нарече неотдавна лош човешки материал.
В отговор Софийският кмет заяви, че това са коментари на болни хора, и че сяма таво още не са приписвали за да го спрат.
ИЗЛИЗА АКТЬОРЪТ, ЗАГАСЯ ТЕЛЕВИЗОРА И СЕ ПОКЛАНЯ.
15.04.2009 година
София
АРТИСТИ
Три новели и един роман в ретро стил
Валс
Изповедта на артиста
Един ден
Един случаен ден, с нищо незабележим
Един ден като всички други, които ти се изплъзват неусетно, така както се изплъзва пясъкът между пръстите, без следа стои
Един въпрос: ДО КОГА?
Бягай, леност! Остани в забвение, кротко съзерцание!
Сетива, на битка
Впрегни в двуколката неизтощимия жребец на въображението, опъни юздите на ума и на път, натам накъдето води сърцето призори, на границата на нощта и деня, размахай оръжието, което хиляди сънища са подготвили за двубой, приласкай вдъхновението да те закрия и тогава.
Всичко започва да изглежда особено, неповторимо, и най-дребният детайл – незначителен и случаен – придобива смисъл, заспи на яве и отвори очи и изпей химн на изгрева, химн на вярата, химн на любовта, химн на удоволствието от песента.
Днес ли, днес не е един случаен ден, днес отново пътят се вие между дърветата, прекосява реката и тръгва стръмно нагоре, двуколката се втурва сред пръски вода, мощно теглена от вихрения бяг на жребеца, за да посреща на билото, там горе, изгрева на слънцето.
На листа, един страшен бял лист, оживяват сънищата, надеждите, илюзиите, бягствата и завръщанията, любовта и омерзението, отчаянието и радостта.
Така започва вечната история, един разказ, имащ безброй поводи да се роди и винаги досега е абортиран, за да даде доказателства и да ме увери в неговата виталност, той винаги беще един и същ и не беше един и същ, както и не можеше да бъде създаден, докато не дойде този ден, един случаен ден, с нищо незабележим, когато той беше износен и сетивата можеха да поемат бремето на едно безкрайно и изтощително бдение.
– Бързаш ли, мое дете! – винаги пита старият артист.
– Бързам, но загубих нещо.
– И какво загуби, сине?
– Нещо, което не искам да намеря... – отговаря детето, а аз тичам към гримьорната, защото е седем и една.
1.
На пишещата машина на Ема се изписва заглавието “Валс” и после ред след ред тече разказа за един провален живот.
Нека си представим бял мраморен под и огромни мраморни колони на бална зала в дворец от деветнадесети век. Нека си представим много хора, изящни, тържествени, лицемерни, зли, различни лица, лица на много хора, които са изпълнили залата от двете страни, скупчени са около колоните, в дъното, около вратите. Те са заети със своите безкрайни разговори, незначителни и несъществени като за атмосферата на един бал. Оркестърът свири. Започва поредният валс. Вечният валс. И една изящна двойка, единствената в центъра, започва да танцува. Това сме ние.
Ние танцуваме по подиума на четиридесет и седма аудитория и комисията ни оценява. Аз – Влади, и Боряна. За нас комисията не трябва да съществува, ние сме в колонната зала и тези натруфени господа, които с любопитство и завист коментират красотата на движенията ни, пластиката, чувството ни, единствено имат значение за нас. Постепенно темпото нараства, разстоянието между мен и Боряна се скъсява, сега погледите на комисията ни докосват, а ние се гледаме нежно, правя грациозно движение с дясната ръка, Боряна докосва с пръст моите пръсти, темпото нараства, танцуваме този вечен валс, все по-бързо и по-бързо, виждам капчици пот по челото на Боряна, толкова близо са лицата ни, че докосвам влажните й устни, тя притваря клепачи, вече се движим механично, танцът е закон, сега танцуваме с хъс, движенията ни стават тежки и осезаеми, сега вече обкръжението няма значение, няма значение тази комисия или любопитните и злонамерени гости на бала, или... единствено музиката има значение, тя води нашите стъпки, тя е толкова бърза и идва от толкова далеч, че почти вече не я чуваме, танцуваме повече за себе си, аз и Боряна. Танцът няма край. Танцът е бреме. Той струва усилие, нечовешко, безсмислено... Гримът на лицето й се е размазал, по моето се стичат вадички, бялото лице на танцуващия е безизразното лице на мим, който трябва да изтанцува своя номер, за да се хареса на импресариото и да му платят. Няма вече чувство, има професионализъм, студен и зъл. Сега вече може да се издържи на всяко темпо и всяка продължителност на музиката, танцът ни продължава. Финален акорд. Покланяме се на въображаемите аплодис¬менти. Бавно тръгваме към гримьорната, почти сме безчувствени, тежко ходим, като борци в края на схватката, като ранени бикове на арената. Пред огледалото смъкваме грима, размазан от топлината на кожата, избърсваме лица от потта със засечена от употреба хавлия. После тя застава зад паравана, за да се съблече, а аз нямам какво да крия, захвърлям обувките, смъквам фрака, нервно разкопчавам безопасните игли от нагръдника, папионката на ластик пада на масичката и аз се почесвам по потния задник, трябва да се изкъпя... Танцът продължава. Същият валс, същият ритъм, същото темпо, същите движения. Танцува следващата двойка.
Учат ни на театър. Театърът е живот.
Зайците в седемнадесета аудитория се перчат по трика. Тях още ги щадят. Играят себе си в предложените обстоятелства.
Те са ентусиасти. Те не знаят какво е театър. Нито познават живота.
Прякорът ми е заекът. И ще си остане до пенсия.
ВАШИТЕ ПАРИ НЕ МИРИШАТ
Три истории в едно – нес кафе фрапе
полукриминален, полудействителен, полупародиен текст
или имало едно време……….
П Р О Л О Г
ПЪРВО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ПРОТЕЙ
1.
Слушах джаз. По африкански мотиви. Някакъв барабанеше с длани и гласът му правеше опияняващите извивки на шаман. Дъвчеше думите на непознаваем английски, но ритъмът, убийствен, ме влудяваше, както влудява и води до екстаз африканците с пера по задниците и белите в елитните нощни клубове… Трябваше да изчезна. Налагаше се. За да не изчезна завинаги от този свят. Нали писането на истории не носи пари?. Поне на мен. Трябваха ми онези пари, многото пари. Наложително е да изчезна някъде в Близкия изток или Тибет, където ще раздавам стотачки на смугли момичета и бармани с дръпнати очи, като добрия стар бял човек дошъл от никъде, отиващ никъде и винаги анонимен. За вас мистър Смит. Не ви ли харесва? Тогава Браун. Изтръпват като чуят немски акцент. Някой никой Холдън от Нова Зенландия. Години? Бяла брада, късо подстригана, оредяваща коса, кожено яке. Мистър Холдън. Петдесет, петдесет и пет, шестдесет? Там някъде. Сам, без семейство. Почти съм докопал парите на Жорж. Просто трябва да си направя труда да ги взема. И тогава? Тогава ще изчезна. Има едно място, един офис, в който, в който знаят кой съм аз, какво мисля, какво правя, още преди да съм го направил… За тях няма тайни. Те са разточителни в следенето си, в трупането на информация, и се затрупват от информация. Тази информация обаче трябва да се осмисли. Ето това е бедата. Такива като мен са много, стотици, може би няколко хиляди. Проблемът е в осмислянето. Нещо като предварителни прогнози за конни надбягвания или залози за футболни мачове от висшата лига. Коефициенти. Там е проблемът. В коефициентите. Информацията се събира, за да се направят коефициенти и въпреки това букмейкърите се издънват… и в офиса се издънват. Не можеш да дърпаш конците на хиляда човека и да се застраховаш от изненади. В офиса имат система – залагат на няколко коня едновременно и това осигурява винаги по-малка печалба, но пък и не губиш. В офиса не обичат да губят. Всичко е изчислено. Всичко в името на сигурността… Жорж е кон, паднал лошо на последното препятствие, кон със счупен крак. Жорж с единия крак е в гроба. Остава аз да взема парите на Жорж и да сменя климата, разбира се с мълчаливото съгласие на тези от офиса… Не трябва да се издънвам. Тогава ще загазя до гуша и нищо чудно да ми видят сметката… И на мен. Не съм оправдал коефицента. Да вървят по дяволите Уди Алън, Бергман, поклонниците, останалите покойници, трупащи пари в шоуто, добра дума или нищо. Нищо. Не ми е съдено да бъда Фелини, родил съм се на лошо място и в неподходящо време. И днес казват закъснял си. А съм подранил. Подранил съм и затова изпълвам въображението и сетивата си на човек на шоуто, да правя шегички с живота на тези, за които времето е спряло. Те казват ВРЕМЕТО Е НАШЕ! И СА ПРАВИ. Сега само че парите са наши! Поне тези на Жорж. Вашите пари. Квоти за износ на агнешко, квоти за износ на пшеница, не бяха пирамиди, не бяха банки, не бяха вашите пари! Аз не играех. Пишех за телевизията и се надявах да си оправя играта. Пишех половината истина. Това, което можеше да се напише. За нещастни наивници, за по-нещастни мижитурки, продаваше се най-много за хилядарка, но в мутринското време и това се виждаше прекалено.
Засега пиша сценария на живота си. И съм заложил живота си. С какво ли не трябва да се съобразява сценаристът? С това, което възнамерява да напише, с това което написва, с това как ще се възприеме това, което искат да напишат Вуте, Пена и министърът на културата, и да предвиди реакцията на втория ред в залата, на седмия ред, на балкона. Коефициенти. В сценария, в който се забърквам, всичко трябва да е премислено. Риск? Винаги има. Някой трябва да кихне в залата по време на любовното ми обяснение или момичето с минерална вода от литър и половина да стане да пишка точно когато посягам на живота си. Емоцията трябва да бъде толкова силна, че момичето да се напикае на мястото си, но да не стане. Тогава обаче никой не ми гарантира, че гнусливите старци реститутки до нея няма да разбутат целия ред и да напуснат демонстративно. Коефициенти…Това което знам е, че Жорж се насра прав и са му вдигнали мерника. Моят коз е, че ме интересуват единствено парите на Жорж и нищо друго. Другите на игралната маса вероятно ще ме оставят да спечеля, играя чисто и имам висока комбинация, другите и да ме бият в момента, просто трябва да пропасуват.Козът ми е поне за година - две в офиса да заложат на мен. После? Едно по едно. После като преди и след това…Шансовите раздавания отдавна са свършили. Тестетата са белязани, картите се следят, и да спечелиш, трябва да сбърка някой. Или да иска да сбърка. Театър. Сега аз трябва да играя една роля в пиеса, в която сам ще си пиша монолога и сам ще съм актьор. Ако това не ви е интересно, спрете дотук и не продължавайте. Останете си при наивниците от първата част. Останете си в масовката. И викайте: Времето е наше! И викайте – ЗАЩО, ЗАЩО ПАРИТЕ СА ТЕХНИ?
Място на действието - Нощен клуб МОХИТО: Слушам Би Боб и ейсик джаз и се кефя….
Around midnight. Пиесата на Мънк се влачеше като бърбъна по устните ми. Трябваше да дойде Жорж. Трябваше да дочакам Жорж. Влачеше вече блус от делтата на Мисисипи. “You come the house”. Китарите вият. Солото на “Lazy Night”. “Evil man”. Жорж трябваше да дойде. Ако не му се беше случило нещо. Непоправимото. Вече. Щях да му кажа: Сниши се! И чакай. Ако още е жив. Може някой друг да му е пошепнал заклинанието и да е обрал моя дял…Трябваше да го видя. Ако не сега, след седмица в Париж. Предпочитам в Париж. Пия и се забавлявам като наблюдавам танцуващите. Чакам и пия. Още едно от същото – кимам на барманката и поставям банкнотата…Тя любезно се усмихва и подава друга чаша.
Правя се на луд, колкото да завържа разговор:
Защо мъже танцуват с мъже и жени с жени? Не винаги е така, но обикновено... Кимам, вземам новите петдесет грама и се оттеглям в ъгъла.
Една дама на средна възраст привличаше вниманието ми. Черна рокля прилепнала към тялото и черни чорапи в черни елегантни обувки. Беше февруари и се сипеше лапавица. Танцуваше с две по-млади момичета, едното беше с много къса дънкова поличка, другото в елегантен костюм с цепнат под коленете панталон. И двете танцуваха изключително професионално, като балерини от вариете. Но моят интерес беше към по-възрастната дама. Тя като орхидея беше готова да впримчи всички в обятията си. Знаех за какво съм дошъл, но когато отидох на бара за поредната чаша леко я погалих по рамото, за да се отмести и да ме види барманката в навалицата. Тя се усмихна. Забавлявам се! Всички се забавляваме. Кой каквото може. Отвърнах аз на себе си и посочих с два пръста мярката. Пиете и не танцувате…Танците ме уморяват и натоварват сърдечната дейност. Ако не можеше да дойде Жорж или не искаше да дойде можеше да намеря приятно занимание в сутрешните часове. Едва ли бих стигнал до там. Бръкнах за цигара. Пакетът вече беше празен. Мъжът на бара забеляза жеста ми и ми подаде своите. Огънче. Имам. Thank you! Той беше от танцуващите.
Момичето с раираната фланелка с бяло и червено смени пепелника на масата ми. Скучаете ли? Съвсем не. Музиката е страхотна.
О, само за да кажа на Жорж - сниши се! И си снеси! Той трябваше да знае какво може да чуе и вероятно похърква в леглото на жена си. Но не знае другото. Другото е по-важно. Колко да чакам? Нямам час. Around midnight в Мохито...
После. После след седмица в Париж и тогава няма мърдане… Дамата изпитваше удоволствие до оргазъм с двете професионални танцьорки. You’re sexy, mother-fucker!. Сърцето ми пулсираше от алкохола и ритъма. В три и половина отидох до тоалетната, изпиках алкохола и си тръгнах сам. Не ми беше до евтина авантюра. Казах си дано Жорж да спи дълбоко и да не подозира какво му е писано в офиса.Такива като него се забравят. Не си дават сметка до къде да спрат. Ще е фатално ако не спре. Само че малко могат да спрат в неговата позиция. Тогава. Тогава до следващата седмица в Париж.
Тук беше чудесно място да прошепна. Сниши се! Музиката звучеше много силно и той щеше да попита какво. Имаше проблеми с ушите. Ушите му събираха много ушна кал. Щях да се наведа и да кажа:
Снеси си!
Какво? Пак той нямаше да чуе, или не искаше да ме чуе.
Сниши се!
Разговорът се отлагаше. Имах да си връщам на Жорж. Няма къде да отиде, освен ако предпочете да отиде на оня свят.
Нахлупих бейзболната си шапка, трудно намерих втората ръкавица и тръгнах в лапавицата към “Раковска”, за да си взема такси.
Щях да пиша няколко часа. Да се занимавам със себе си. Щях да пиша това, което можеше да се напише. За ахмаци, увлечени от революционен патос. Това е моята маска. Писател, който няма нищо против да има различни интереси. И на който голямата хапка все се изплъзва. Мимикрията на човек зад писателската машина. С много лица.
Това е част от играта. Вероятно този сценарий ще види бял свят, за да изкяря и с част от приходите си да оправдая разходите си. В системата няма нищо случайно. Случайностите са привидни и част от добре премислена закономерност. Жорж веднъж ме прецака. Грижи се за имотите си и върви по дяволите Дантон….Сега е момента да си върна. Скъпо! Един филм и дебела сметка… Само че едното и другото са на разстояние от небето до земята. Космически години беше това време, докато чаках Жорж да ми падне. Така ми се струваше. Една история за публиката и една мръсна история, от която бог извръща поглед.
Какво по-добро заглавие за бедния страдалец на телевизия от надежди и разочарования! Надежди и разочарования! Сега е моментът да им спра тока и да ги сплаша с режим след закриването на блоковете на централата в Козлодуй. Давай писателю! Имаш седмица за работа, после Париж. За публиката трябва да си страдалец повече от всеки друг. Давай, писателю! Те, хората, трябва да се отъждествяват и познават в образи и ситуации и да мислят, че светът се променя, и може да бъде променен, ако не сега, то утре. Създавай илюзии, карай ги да сублимират, разкажи им половината истина, другата половина запази за себе си! Светът е осъден да тъпче на едно място. Като бягащия по лентата във фитнесзала. Така се изразходва обществена енергия и вместо революция има еволюция. Нещо като теорията на Дарвин - маймуночовек…човекомаймуна – с пакет пуканки или чипс пред телевизора.
Article Cinema mimicry - II
Nikolai Lambrinov’s Cinema mimicry is in fact a novel to be continued due to the consolidative presence of one and the same main character – straightforward to the state of pornography, obscene, overexcited, reticent, having much more than two faces. I would call this novel “unnatural” namely because of the character who roams inside, destroys, demolishes, wipes out and creates worlds and ideas of his own, tears up other people’s masks or breathes heavily behind his own one. There is nothing to conceal, Nikolai’s character is a part of himself – the exalted fellow that we all know well, who, behind his provoking and unnatural behavior, in between the drama or the swagger, the loud wails and sorrowful proclamations, sneaks a rather unique sense of humor. It does not hurt, but it stings. I do not know whether this exactly is the hero of our time, but our time is wearily funny indeed. In our time there is a smile-bomb behind each drama and a crystal clear tear stands before each smile. Probably that is why the hero cannot find his place on the pages all the time –he farts, he pukes, he gluts, he rebels, and when his back is against the wall he theatrically tears his straightjacket in order to show his groins like an exhibitionist. And indeed, some writers fight their demons and others even feed them… Afterwards this character and writer searches for our weak points, where he feels like a master, especially when it comes to his desire to put some poison of his own into our wounds. But he so surprisingly revives our immune system, he “vaccinates” us with such a well measured dose, that we become thoughtful of whether there is a better way of preventing dangerous mass diseases.
I have always wondered, when reading about yet another first book contest, why there are no last book contests. A last book in which, just like in the last word of a convict, you put in everything that you would like to say, with all of the passion and talent that you are capable of having. Afterwards you smoke your last cigarette of a dead man, and then you enjoy your unnaturally increased libido, which, they say, manifests itself amongst those who are doomed to die with a noose on their necks. And finally you put on airs and suppress your last wish, having so willingly made a confession of your whole life. There are few writers who write as if writing for the last time and the energy put into such kind of writing has no way of being an ordinary one. Even if their verdict is justified, and this is far too vague, only time is to tell.
Penka Monova
Newspaper “Culture”
Article Cinema mimicry
Newspaper “Azbuky”
Author George Tzankov
FICTION FOR GAME AND EMPATHY
“Turned into a transparent puppet with the constant feeling of vulnerability of the most human thoughts and plaints of the soul from the God’s elects, one always feels like a frog on a dissection table.” A statement that can easily become a topic for an essay contest and parts of which I could have taken as a title for my article, if I had wanted to be ultimately loyal to the author - “a frog on a dissection table”. I will not conceal the fact that I have read Nikolai Lambrinov’s novel “Cinema Mimicry or the Faces of Janus” twice. I moderately call this book a novel, although the more unelaborated would rashly perceive it as a volume of short stories, while the ones who only look for a staggering plot in literature would scorn it. That is because the ordinary readers seem to have got off the exertion and lost the thrilling desire to join the complicated game, offered by the novelist, where the stakes are our both miserable and noble lives. We are invited to come into the stream of consciousness of a confused modern intellectual with lost illusions, who, throughout his whole life, has been feeding his imagination with quotations from favorite films, plays and books that has been turning into his entity. His existence is not as connected with earning the living as it is with the challenges of the immortal characters who have settled in his above-consciousness. Even now, when he is on the verge of madness, when even the sacredness of the privacy has not protected him from the storms of time, he does not put an end to his argument with Nikolo Machiavelli, the immortal author of “The Prince”, he delves into the dreams of witty Odysseus, he puts the arsonist Herostratus to a trial of his own and with no hesitation confronts Casanova with Fouche. In his imagination Becket’s “The end of the Game” encounters his own envision of the apocalypse. He desperately wants to be like Belmondo in “Breathless” or like Paul Newman in “Cool Hand Luke”, his psyche is overstrained by Bergman’s “The Silence” and his suffering from the fading beauty invariably leads him to the illusionary “Wild Strawberries Meadow”.
When I read this fiction work, literally compressed in anticipation of the explosion, my imagination pictures the dozens of unnamed Lambrinov’s interlocutors, who are a kind of landmarks in both his and my lives. I see the audacious rebellion of the young man, enchanted by the “Czech cinema wonder” and by the “French new wave”, by the messages of Pirandello and Sartre; then comes the ominous venture into the desert of timelessness, the awakening amidst the totalitarian loneliness together with Camus and Bergman, the desire to oppose, to live your life as in the films, to fence yourself off in the fortress of your home from the cruelty; but the foundations of the stronghold, built by you, are falling to pieces, you become more and more vulnerable, the gap between the generations gets wider and wider, even your own children do not understand you. And suddenly the change bursts in – your rapture is unbelievable, you imagine that you can make use of all your experience, you, the writer, can become a practitioner, who can contribute to the maturing of freedom.
Lambrinov’s skill to penetrate with just a few strokes the tragedy of the Bulgarian “lost generation”, of those who lived their best times of their lives into the clutches of dictatorship and who eventually were trapped in the timelessness, is remarkable. The insights do not sound edifying, nor do they wail like a drawling lament; the character is on the stage, determined to reach the heights of spiritual perfection and at the same time knocked down from there with brutal blows again and again. He is the tragicomic Harlequin who receives blows, but he is also Hamlet who keeps asking his awkward questions despite the impenetrability of the surroundings. The novelist not only teaches us a lesson in modern sensitivity, but he also exercises us in orchestration of styles. For a brief moment the story beats with the gasping rhythm of the thriller, then it brightens up with the historical vaudeville, there appear puppets who at one moment reincarnate in symbolic characters from the past and at another in contemporary antiheros, we are flooded with speech flows in which we can hear both the street rattle and the enlightened irony of the excited creative consciousness, having passed through the rings of hell. It is quite natural for one, when reading this polyphonic narration about the abysses of modern life, to recall Bob Fosse’s great film “All That Jazz”. Nikolai Lambrinov has managed to convey in words what the author of “Cabaret” and “Lenny” conveyed to us in dances and songs. Naturally, the prosaist’s cinematographic culture, which contributes to the poetics of the montage in his texts, is of great importance, too. He is simultaneously a director, a scriptwriter, a cameraman and a scenic artist of his “human comedy”, where all the fears, hopes and frustrations of the thinking contemporary are expressed.
Nikolai Lambrinov
Cinema Mimicry or the Faces of Janus”
Sofia, illegible
Няколко думи....
... това са няколко текста за игра. Играта с читателя, вероятно игра на театър, по-малко вероятно игра на кино...Играта е интрига, и забавление, тя носи радост.Казват представление с представление, мач с мач не си приличат. И имат право...Защото става дума за игра. Играещият човек има много лица. Съвременния човек, подобно на Янус, се превъплащава с различни лица в различни ситуации. Каква роля бихте си избрали Коя е ролята на живота Ви? всеки би желал да е в центъра на сцената и на събитията...Само че както на сцената , така и в живота има режисьор. Животът сам е режисьор, с доста лош вкус, доста масов, доста пошличък. Затова и авторът на тези текстове, писани почти на един дъх, като своеобразен роман с продължения, за себе си е избрал ролята да се хили нагло в огледалото на живота. И съвсем не се оплаква - преди векове, преди години, преди и сега, хората, с които той си сверява часовника, са се хилили и се хилят нагло в лицето на живот.
Времена, минали времена.
Времената се променят.
Както преди това....
Author George Tzankov
FICTION FOR GAME AND EMPATHY
“Turned into a transparent puppet with the constant feeling of vulnerability of the most human thoughts and plaints of the soul from the God’s elects, one always feels like a frog on a dissection table.” A statement that can easily become a topic for an essay contest and parts of which I could have taken as a title for my article, if I had wanted to be ultimately loyal to the author - “a frog on a dissection table”. I will not conceal the fact that I have read Nikolai Lambrinov’s novel “Cinema Mimicry or the Faces of Janus” twice. I moderately call this book a novel, although the more unelaborated would rashly perceive it as a volume of short stories, while the ones who only look for a staggering plot in literature would scorn it. That is because the ordinary readers seem to have got off the exertion and lost the thrilling desire to join the complicated game, offered by the novelist, where the stakes are our both miserable and noble lives. We are invited to come into the stream of consciousness of a confused modern intellectual with lost illusions, who, throughout his whole life, has been feeding his imagination with quotations from favorite films, plays and books that has been turning into his entity. His existence is not as connected with earning the living as it is with the challenges of the immortal characters who have settled in his above-consciousness. Even now, when he is on the verge of madness, when even the sacredness of the privacy has not protected him from the storms of time, he does not put an end to his argument with Nikolo Machiavelli, the immortal author of “The Prince”, he delves into the dreams of witty Odysseus, he puts the arsonist Herostratus to a trial of his own and with no hesitation confronts Casanova with Fouche. In his imagination Becket’s “The end of the Game” encounters his own envision of the apocalypse. He desperately wants to be like Belmondo in “Breathless” or like Paul Newman in “Cool Hand Luke”, his psyche is overstrained by Bergman’s “The Silence” and his suffering from the fading beauty invariably leads him to the illusionary “Wild Strawberries Meadow”.
When I read this fiction work, literally compressed in anticipation of the explosion, my imagination pictures the dozens of unnamed Lambrinov’s interlocutors, who are a kind of landmarks in both his and my lives. I see the audacious rebellion of the young man, enchanted by the “Czech cinema wonder” and by the “French new wave”, by the messages of Pirandello and Sartre; then comes the ominous venture into the desert of timelessness, the awakening amidst the totalitarian loneliness together with Camus and Bergman, the desire to oppose, to live your life as in the films, to fence yourself off in the fortress of your home from the cruelty; but the foundations of the stronghold, built by you, are falling to pieces, you become more and more vulnerable, the gap between the generations gets wider and wider, even your own children do not understand you. And suddenly the change bursts in – your rapture is unbelievable, you imagine that you can make use of all your experience, you, the writer, can become a practitioner, who can contribute to the maturing of freedom.
Lambrinov’s skill to penetrate with just a few strokes the tragedy of the Bulgarian “lost generation”, of those who lived their best times of their lives into the clutches of dictatorship and who eventually were trapped in the timelessness, is remarkable. The insights do not sound edifying, nor do they wail like a drawling lament; the character is on the stage, determined to reach the heights of spiritual perfection and at the same time knocked down from there with brutal blows again and again. He is the tragicomic Harlequin who receives blows, but he is also Hamlet who keeps asking his awkward questions despite the impenetrability of the surroundings. The novelist not only teaches us a lesson in modern sensitivity, but he also exercises us in orchestration of styles. For a brief moment the story beats with the gasping rhythm of the thriller, then it brightens up with the historical vaudeville, there appear puppets who at one moment reincarnate in symbolic characters from the past and at another in contemporary antiheros, we are flooded with speech flows in which we can hear both the street rattle and the enlightened irony of the excited creative consciousness, having passed through the rings of hell. It is quite natural for one, when reading this polyphonic narration about the abysses of modern life, to recall Bob Fosse’s great film “All That Jazz”. Nikolai Lambrinov has managed to convey in words what the author of “Cabaret” and “Lenny” conveyed to us in dances and songs. Naturally, the prosaist’s cinematographic culture, which contributes to the poetics of the montage in his texts, is of great importance, too. He is simultaneously a director, a scriptwriter, a cameraman and a scenic artist of his “human comedy”, where all the fears, hopes and frustrations of the thinking contemporary are expressed.
Nikolai Lambrinov
Cinema Mimicry or the Faces of Janus”
Sofia, illegible
Няколко думи....
... това са няколко текста за игра. Играта с читателя, вероятно игра на театър, по-малко вероятно игра на кино...Играта е интрига, и забавление, тя носи радост.Казват представление с представление, мач с мач не си приличат. И имат право...Защото става дума за игра. Играещият човек има много лица. Съвременния човек, подобно на Янус, се превъплащава с различни лица в различни ситуации. Каква роля бихте си избрали Коя е ролята на живота Ви? всеки би желал да е в центъра на сцената и на събитията...Само че както на сцената , така и в живота има режисьор. Животът сам е режисьор, с доста лош вкус, доста масов, доста пошличък. Затова и авторът на тези текстове, писани почти на един дъх, като своеобразен роман с продължения, за себе си е избрал ролята да се хили нагло в огледалото на живота. И съвсем не се оплаква - преди векове, преди години, преди и сега, хората, с които той си сверява часовника, са се хилили и се хилят нагло в лицето на живот.
Времена, минали времена.
Времената се променят.
Както преди това....
Авторът
....краят
Мълчах изумен от този обрат в тази смърдяща стая на втория етаж в приют за безпомощни възрастни бездомници. Животът ми! Да си припомня целия този кошмар. Искам да умра и направих огромна грешка. Поредната фатална грешка като извадих иглата от вената. Господи, каакво ми остава още, какво не съм бил? Ако повториш живота си без грешките? Тогава ще направиш други по-фатални грешки. Грешка е да се живее. Но нали докато чакаш смъртта трябва да живееш. Едно старо момче, което много обичах в нормалния свят пееше в една от песните си, че е хубаво да праснеш стотак бърбан и да изпееш something stuped “ I love you” Very stuped!
Сами оставя шкафчето на пода разколебан.
- Убедих те, сега ме избърши!
- Мръсен въшлив, посран кубинец, ето ти, ето ти! Сами му нанася няколко юмручни удара, човекът перце се скрива в халата, Сами затиска лицето му с възглавницата. Хорхе рита, пърха и замира.
Най-после сам. Спокоен и сам И вероятно щастлив. До кога?
Животът започва. Мога да избягам от тук. Скитнически живот. Светлине, дай ми лев, спомняш си за мене художника, Румене един лев, за хляб и бира, спомняте ли си за мен, викат ми Сами, викайте ми Сами. Аз съм свободен артист, ако дадете повече мога да поканя дъщеря си на кебапчета, малката балеринка е станала сигурно голямо и умно момиче…
Трябва да си взема най-необходимото, запалката, газта, цигарите,джапанките, друго, с много багаж е подозрително, а защо да ги оставам тези неща тук, веднага ще докарат някой друг идиот и ще намери обзаведено шкафче. В крайна сметка халал да му е… Е, тръгвам. По света. Как ли изглежда света? Трябва да си го представя, за да не ме изненада. Не бива да ме сварва неподготвен. Винаги трябва да си подготвен. С риск да пропилееш пет минути. Открехвам леко вратата, слагам маската и невъзмутим тръгвам по коридора. До асансьора. Ако е на етажа. Ако го нямя, няма да чакам. Рискувам. Бързо по стълбите. В двора е по-сигурно…
Спасението идва като премина портала, кимам, поздравявам, подавам цигара на пазача, вероятно пенсиониран полицай… И така на път. Първо открехвам вратата и се оглеждам…
Вратата се открехва и една глава оглежда вътре.
- А! - казва главата.
- А! - изненадан отговаря Сами. Вратата се отваря с трясък и в рамката са санитаря и жената на Сами.
- Боже мой! – жената
- Боже мой! – възкликва Сами и погледът му спира в костюма и обувките в ръцете на жената.
- А! – санитарят вижда мъртвия Хорхе.
- А-аа, да! Не, умря си! – каза високо Сами.
- Разказвачо, кажи какво става тука? – пита санитарят.
- Май се получава черна комедия…
- Ще ти разкажа биографията!
- Моля ви , нека да се изясним. Обаждате ми се да дойда да го прибера мъртав, вместо това намирам го жив, а до него някакъв друг дал богу дух. Какво сте намислили? Каква е тази комедия?
- На практика така се получава… - констатира санитарят.
- Нищо не се губи! Мъртвец за мъртвец!
- Но аз какво правя тука? – пита жената и е готова да припадне.
Санитарят я прехваща през кръста.
- Ох, каква талия… Нека делово, Сами дава ли костюма и обувките да облечем този нещастник. Не се скъпи. Обувките са мукавени, а на теб този панталон нямаше да ти стане, трябваше да легнеш с него разкопчан.
- Не легнах…
- Нека делово! – санитарят започна да облича Хорхе – Сами, ще те острижем след това. Въшките на Хорхе са по теб. После ще те намажем с газ.
- И ще ме запалите…
- Глупости, само темето… Преди да се изкъпеш…
- Може би трябва да говоря с лекаря за бъдещето – започва неловко жената.
- Бъдещето винаги е светло.
- Мили, …..Сами, ти прескочи трапа, изкапи се, ще отворя прозореца тук вони….
- На пресен труп и други такива…
- Нали не е твоя – хили се санитарят Люси.
- Бъди добър, ще те заведат да се изкъпеш, нека се обадя на лекарят и обсъдя с него какво може да се направи за бъдещето. Бъди добър, мили, бъди много добър!
- Той ще те попита има ли промяна в състоянието ми от вчера на обяд, защото сутринта в пет ме обявиха за умрял.
- Мили, щом са казали, че си умрял, значи си бил умрял. Не намирам видима промяна…
- Тогава доброволно отивам да се изкъпя…
- Ето това е банята, два квадрата, но пък се къпеш сам. Направи се невъзможното възможно, оживя… Заключвам те, за да не идват да те безпокоят. След петнадесет минути жена ти ще дойде с чист чаршаф…
Люси излиза.
Въртя крановете. Шурва страхотна струя вода. Вода! Къпя се… Но какво става, излиза вода и пара. Ще се сваря. Студена не тече. Кранът на врялата не може да се затвори. Изплашен съм. Отдръпвам се до стената.
Водата щурти из ведро. Започвам да се задушавам. Задушавах се. Опитвам се да тропам на вратата. Едва ли ще ме чуят. До колена съм във вряла вода. Задушавах се червен, като сварен рак. Капка! Капка! Капка студена вода! Студена вода нямаше. Мисля си какво ще пише в смъртния акт?
Нещастен случай?
Самоубийство?
Непредумишлено убийство по вина на персонала?
Глупости! Няма значение какво пишат. Няма вина. А и едва ли някои прави аутопсия на такива като мен. След петнадесет минути ще ме покрият с чист чаршаф и в моргата.
За това аз убиецът на Хорхе умирам невинен. Никой няма вина! Виновни няма! Най-малко е виновен водопроводчикът. Не е виновен и царят.
В нашият свят всеки умира невинен. Ако сте заспали докато се варя и за това не ми пречат виковете ми, събудете се, и хванете за гърлото мъртвата държава. Това е предсмъртния ми блъф към вас глупаци, за да ви тласна към шантави действия без смисъл. Защото вие се манипулирате, а най-заразителното нещо е революционния патос.
Как искам да запаля вестника на лекаря, зад който се е скрил, обсъждайки бъдещето ми с жена ми, ей така да щракна със запалката в долния му край, като в много стара английска комедия. Този номер не мина. Умрях.
И вие всички спете в мир. Невинни идиоти като мен, просяци и скитници на този свят. Обичам Ви! Вече знаете защо подобни заведения имат огромни задължения към топлофикацията. Вече знаете и вероятно защо подобни държави и с векове не могат да се издължат на гражданите си.
Пазя за спомен баретата на поета, великия Держински, великият мунчо и той беше облечен в дрехи
втора употреба. Глупав и невинен Камий! Не революцията изяжда децата си , а червея в стомаха на чавека. Глист.
За това друг път. Променете вселената, за да промените хората… Две херувимчета вече ме разпитват дза обстоятелствата при които съм убил Хорхе. Казаха пълна картина иначе подготвят казана. Варен съм и май още ще ме варят. Животът продължава. И Хорхе е при мен.Него го обследват за вербален садизъм. В крайна сметка решават да ни поставят отново в една стая на нещо като поправителен изпит.
- Хорхе, ще го издържим ли?
- Си сеньор, Сами!
- Си синьор, Хорхе!
- Да хапнем..
- Няма какво…
- Да подъвчим тютюн!
- Да, да подъвчим.
В този момент влиза херовимчето и се покланя на вратата. После остава на масата две красиво аранжирани табли със сушими.
- Това цвете ли е?
- Какво цвете?
- Хризантема
- Тя не се яде вероятно.
- Не се яде. Но, ако няма ядене вместо тютюн. Хорхе мушка цвета в джоба на панталона си.
- Хорхе, тук това е излишно. Тук няма да ни оставят гладни.
- Рибата е сурова.
- Но е вкусна, много вкусна.
- Ако се посера този път ще ми измиеш ли задника?
- Няма да се посереш, манджата е изискана.
- Ако все пак се посера?
- Яж и мълчи!
- Трябва да се говори, по време на ядене. Възпитанието го изисква.
- Изпитваш емоционален глад. Така е след преживян стрес и дълго мълчание.
- Сами, тук е доста по-скучно от долу. Ходил ли си в Япония?
- Има много, много японци.
- И всички те ядат сушими?
- Естествено.
- А, Япония?
- Всеки има по една Япония.
- На картата има една Япония. Ако се посера…
- Ще видиш от къде изгрява слънцето.
- Какво пишеш на сметката?
- Обща оптимистична теория на поведението за тези, на които им е противопоказано градинарството.
- Още си много червен от банята!
- Ще ми мине като на куче!
- Хайде, да се сдобрим , да си стиснем ръцете.
- Хайде, докога...
- Завинаги…
- Хорхе, докога и колко пъти ще се сдобряваме?
- Живеем втори живот.
- И двамата!
- Сами, ще ми разкажеш ли пак първия си живот, липсва ми разказа ти и удоволствието да те слушам и ако не бях прекалил с това посиране щях да съм щастлив там долу, тук не мога още да свикна…
- Всяко зло за добро!
- Хайде, хайде, Сами, разказвай! На мен, твоя приятел, Хорхе!
- Хорхе!
- Това е заповед!
- С-и, с-и, сеньор, Хорхе!
- Не се сърди, не така, докато видим има ли тук нови възможности!
- Не с-е сър-дя, се-Ньор, Хор-хе!
Минута мълчание. Гледат се свирепо, с ножове за храна в ръце и потъват в тъмнина без да промълвят, без да помръднат.
К Р А Й
СОФИЯ, ЮНИ 2003 г.
Сами оставя шкафчето на пода разколебан.
- Убедих те, сега ме избърши!
- Мръсен въшлив, посран кубинец, ето ти, ето ти! Сами му нанася няколко юмручни удара, човекът перце се скрива в халата, Сами затиска лицето му с възглавницата. Хорхе рита, пърха и замира.
Най-после сам. Спокоен и сам И вероятно щастлив. До кога?
Животът започва. Мога да избягам от тук. Скитнически живот. Светлине, дай ми лев, спомняш си за мене художника, Румене един лев, за хляб и бира, спомняте ли си за мен, викат ми Сами, викайте ми Сами. Аз съм свободен артист, ако дадете повече мога да поканя дъщеря си на кебапчета, малката балеринка е станала сигурно голямо и умно момиче…
Трябва да си взема най-необходимото, запалката, газта, цигарите,джапанките, друго, с много багаж е подозрително, а защо да ги оставам тези неща тук, веднага ще докарат някой друг идиот и ще намери обзаведено шкафче. В крайна сметка халал да му е… Е, тръгвам. По света. Как ли изглежда света? Трябва да си го представя, за да не ме изненада. Не бива да ме сварва неподготвен. Винаги трябва да си подготвен. С риск да пропилееш пет минути. Открехвам леко вратата, слагам маската и невъзмутим тръгвам по коридора. До асансьора. Ако е на етажа. Ако го нямя, няма да чакам. Рискувам. Бързо по стълбите. В двора е по-сигурно…
Спасението идва като премина портала, кимам, поздравявам, подавам цигара на пазача, вероятно пенсиониран полицай… И така на път. Първо открехвам вратата и се оглеждам…
Вратата се открехва и една глава оглежда вътре.
- А! - казва главата.
- А! - изненадан отговаря Сами. Вратата се отваря с трясък и в рамката са санитаря и жената на Сами.
- Боже мой! – жената
- Боже мой! – възкликва Сами и погледът му спира в костюма и обувките в ръцете на жената.
- А! – санитарят вижда мъртвия Хорхе.
- А-аа, да! Не, умря си! – каза високо Сами.
- Разказвачо, кажи какво става тука? – пита санитарят.
- Май се получава черна комедия…
- Ще ти разкажа биографията!
- Моля ви , нека да се изясним. Обаждате ми се да дойда да го прибера мъртав, вместо това намирам го жив, а до него някакъв друг дал богу дух. Какво сте намислили? Каква е тази комедия?
- На практика така се получава… - констатира санитарят.
- Нищо не се губи! Мъртвец за мъртвец!
- Но аз какво правя тука? – пита жената и е готова да припадне.
Санитарят я прехваща през кръста.
- Ох, каква талия… Нека делово, Сами дава ли костюма и обувките да облечем този нещастник. Не се скъпи. Обувките са мукавени, а на теб този панталон нямаше да ти стане, трябваше да легнеш с него разкопчан.
- Не легнах…
- Нека делово! – санитарят започна да облича Хорхе – Сами, ще те острижем след това. Въшките на Хорхе са по теб. После ще те намажем с газ.
- И ще ме запалите…
- Глупости, само темето… Преди да се изкъпеш…
- Може би трябва да говоря с лекаря за бъдещето – започва неловко жената.
- Бъдещето винаги е светло.
- Мили, …..Сами, ти прескочи трапа, изкапи се, ще отворя прозореца тук вони….
- На пресен труп и други такива…
- Нали не е твоя – хили се санитарят Люси.
- Бъди добър, ще те заведат да се изкъпеш, нека се обадя на лекарят и обсъдя с него какво може да се направи за бъдещето. Бъди добър, мили, бъди много добър!
- Той ще те попита има ли промяна в състоянието ми от вчера на обяд, защото сутринта в пет ме обявиха за умрял.
- Мили, щом са казали, че си умрял, значи си бил умрял. Не намирам видима промяна…
- Тогава доброволно отивам да се изкъпя…
- Ето това е банята, два квадрата, но пък се къпеш сам. Направи се невъзможното възможно, оживя… Заключвам те, за да не идват да те безпокоят. След петнадесет минути жена ти ще дойде с чист чаршаф…
Люси излиза.
Въртя крановете. Шурва страхотна струя вода. Вода! Къпя се… Но какво става, излиза вода и пара. Ще се сваря. Студена не тече. Кранът на врялата не може да се затвори. Изплашен съм. Отдръпвам се до стената.
Водата щурти из ведро. Започвам да се задушавам. Задушавах се. Опитвам се да тропам на вратата. Едва ли ще ме чуят. До колена съм във вряла вода. Задушавах се червен, като сварен рак. Капка! Капка! Капка студена вода! Студена вода нямаше. Мисля си какво ще пише в смъртния акт?
Нещастен случай?
Самоубийство?
Непредумишлено убийство по вина на персонала?
Глупости! Няма значение какво пишат. Няма вина. А и едва ли някои прави аутопсия на такива като мен. След петнадесет минути ще ме покрият с чист чаршаф и в моргата.
За това аз убиецът на Хорхе умирам невинен. Никой няма вина! Виновни няма! Най-малко е виновен водопроводчикът. Не е виновен и царят.
В нашият свят всеки умира невинен. Ако сте заспали докато се варя и за това не ми пречат виковете ми, събудете се, и хванете за гърлото мъртвата държава. Това е предсмъртния ми блъф към вас глупаци, за да ви тласна към шантави действия без смисъл. Защото вие се манипулирате, а най-заразителното нещо е революционния патос.
Как искам да запаля вестника на лекаря, зад който се е скрил, обсъждайки бъдещето ми с жена ми, ей така да щракна със запалката в долния му край, като в много стара английска комедия. Този номер не мина. Умрях.
И вие всички спете в мир. Невинни идиоти като мен, просяци и скитници на този свят. Обичам Ви! Вече знаете защо подобни заведения имат огромни задължения към топлофикацията. Вече знаете и вероятно защо подобни държави и с векове не могат да се издължат на гражданите си.
Пазя за спомен баретата на поета, великия Держински, великият мунчо и той беше облечен в дрехи
втора употреба. Глупав и невинен Камий! Не революцията изяжда децата си , а червея в стомаха на чавека. Глист.
За това друг път. Променете вселената, за да промените хората… Две херувимчета вече ме разпитват дза обстоятелствата при които съм убил Хорхе. Казаха пълна картина иначе подготвят казана. Варен съм и май още ще ме варят. Животът продължава. И Хорхе е при мен.Него го обследват за вербален садизъм. В крайна сметка решават да ни поставят отново в една стая на нещо като поправителен изпит.
- Хорхе, ще го издържим ли?
- Си сеньор, Сами!
- Си синьор, Хорхе!
- Да хапнем..
- Няма какво…
- Да подъвчим тютюн!
- Да, да подъвчим.
В този момент влиза херовимчето и се покланя на вратата. После остава на масата две красиво аранжирани табли със сушими.
- Това цвете ли е?
- Какво цвете?
- Хризантема
- Тя не се яде вероятно.
- Не се яде. Но, ако няма ядене вместо тютюн. Хорхе мушка цвета в джоба на панталона си.
- Хорхе, тук това е излишно. Тук няма да ни оставят гладни.
- Рибата е сурова.
- Но е вкусна, много вкусна.
- Ако се посера този път ще ми измиеш ли задника?
- Няма да се посереш, манджата е изискана.
- Ако все пак се посера?
- Яж и мълчи!
- Трябва да се говори, по време на ядене. Възпитанието го изисква.
- Изпитваш емоционален глад. Така е след преживян стрес и дълго мълчание.
- Сами, тук е доста по-скучно от долу. Ходил ли си в Япония?
- Има много, много японци.
- И всички те ядат сушими?
- Естествено.
- А, Япония?
- Всеки има по една Япония.
- На картата има една Япония. Ако се посера…
- Ще видиш от къде изгрява слънцето.
- Какво пишеш на сметката?
- Обща оптимистична теория на поведението за тези, на които им е противопоказано градинарството.
- Още си много червен от банята!
- Ще ми мине като на куче!
- Хайде, да се сдобрим , да си стиснем ръцете.
- Хайде, докога...
- Завинаги…
- Хорхе, докога и колко пъти ще се сдобряваме?
- Живеем втори живот.
- И двамата!
- Сами, ще ми разкажеш ли пак първия си живот, липсва ми разказа ти и удоволствието да те слушам и ако не бях прекалил с това посиране щях да съм щастлив там долу, тук не мога още да свикна…
- Всяко зло за добро!
- Хайде, хайде, Сами, разказвай! На мен, твоя приятел, Хорхе!
- Хорхе!
- Това е заповед!
- С-и, с-и, сеньор, Хорхе!
- Не се сърди, не така, докато видим има ли тук нови възможности!
- Не с-е сър-дя, се-Ньор, Хор-хе!
Минута мълчание. Гледат се свирепо, с ножове за храна в ръце и потъват в тъмнина без да промълвят, без да помръднат.
К Р А Й
СОФИЯ, ЮНИ 2003 г.
...продължение
Бляк Джека се играеше с две тестета по мазетата и таваните. В казината го играят с много повече – това зависи от хората на масата, повече хора, повече карти. Но правилата са сходни. Една друга игра обичах много преди да деградирам - играе се на взятки и обикновено в една ръка се стремиш да кажеш – ръката е чиста. Скуизът в двете е сложна работа и се внимава в чистенето.
Взех и очилата на Клара, за да не ме гледат по телевизора като плача на някои сериал. Въобще взех много необходими неща, за да продавам и да живея. На чужденците. В градинката пред Кристал…
- Не се отплесквай, какво могат да разберат чужденците за очилата на Клара…
- Можех да напиша пътеводител за тези години и обяснения към всеки сувенир…
- Непродуктивно…
- Да, непродуктивно…
- Политиката е мръсно нещо, не е за теб!
- Кой те излъга, че мисля обратното…
- Ти..
- Ще ти кажа просто, непродуктивна е глупостта… Надживях параноята, свикнах с теб…
- Не се страхуваш от мен?
- Не се страхувам. На времето Станко обичаше да се разхожда сам по нощна София да гледа и да слуша. Разбираше ли това което гледаше и слушаше?. Не знам. Тошо го помолил една вечер да му прави компания, е и така, да разбере от първа ръка защо хорат го псуват и му се смеят. Ходят по Витошка и гледат, гледат и слушат. Тошо спира пред една витрина и високо в негов стил вдига показалец. Какво искат, не социализъма, ние сме построили комунизъмъ. Виж Станко, риза два лева, панталон пет лева, кожено яке десет лева. Другарю Живков, позволявам си да забележа, че сме пред химическо чистене.
Хорхе, тогава нямаше магазини втора употреба. Сега в дебат по телевизора, разказаха вица с други имена Велчев и Сакскобурготски.
- Нищо не се променя…
- Имената на героите се променят.
- Има частна инициатива
- Инициативата е частна…
- Истина. Бог дари инициативните. И вероятно цар…
- Няма истина. Това е истина.
- И това е истина…
- Променя ли се нещо?
- Времето е променливо!
- Дъждовно е…
- Пролетта е студена.
- След това изведнъж ще стане много горещо1
- Ще умрем от жега!
- Ходи ми се на море..
- Мираж в пустиня…
- Бил съм на Караибските острови, Сами!
- Хорхе, бил съм на нос Емине, скала, висока скала.Много удобна!
- За какво?
- Да скочиш.
- Ти ще скочиш обаче първи!
- Въобще няма да скачаме. Можем да се удавим, ако не се убием.
- Тогава какво ще правим?
- Каквото правим сега.
- Сами, тогава говори още. Докато стане време за ядене.
-Тогава ще започнат неприятностите?
- Какви, не те разбирам?
- Жив съм…
- А-а, да! Твоето нещастие…
- Нещастие!?
- Твоят живот, разказа за него ме кара да се чувствам по-добре, изпитвам удоволствие, като те слушам да разказваш, ти умееш… И така забравям зя глада… Ти страдаш ли като разказваш?
Живея.
- Разказвай ми, Сами, Заповядвам ти, живей!
- Си сеньор, Хорхе!
Опитвах се да живея с мисълта за племеницата си, и опитвах да живея при нея. Не се получи… Проститутките, които водих и с които тя ме сварваше понякога ме караха да изпитвам странното чувство, че го правя с нея. Не, тя не е никак секси, плоска като дъска и кльощава. И все пак започнах да се държа с нея като гуру, въпреки че тя от куртоазия изслушваше напътствията ми и си лягаше, очевидно и досаждах. Нейната ценностна система беше на добро, порядъчно буржоазно дете и с всички комплекси и задръжки произтичащи от това. Махнах се на втория месец, защото не знаех какво можеше да се случи в това съжителство. Опитвах се известно време да поддържам огъня по телефона, за да не излезе като бягство, но почти винаги попадах на отегчения, украсен с фалшива емоция глас на телефонния секретар. Всеки по пътя си, аз на улицата.
Хорхе, не искам да разказвам, искам да живея това което разказвам.
- Ти си глупак Сами, отвращаваш се от разказа за живота си, а искаш да живееш отвратително. Ако ти е трудно украсявай, напъни се, разкажи за някое положително преживяване…
- Да украсявам, да си сложа маската , за да развличам един глупак! Да разказвам красиво! Глупак! Дадох картини на един нещастник, май му викаха Боби, за да ме приюти в мазето си. Той си закачи в хола, после, питам го, харесват ли ти. А той отговаря, не съм ги огледал, а и да ги погледна, какво разбирам! Ти си глупак, Хорхе! Всичко тъне в глупост и нищета!
Хорхе става от леглото. Вика. Високо вика, крещи, ръкомаха. Държи реч на испански. Сами недоумява, малко е изплашен от неочаквания обрат. Хорхе сипе и сипе думи, високо, с дълги паузи!
- Сеньор Хорхе, какво правиш?-прекъсва го Сами.
- Държа слово.
- Кой ти го е писал? Сами се вглежда в листа хартия.
- Фидел. И на него са му го писали…
- За какво става дума?
- За бокс, волейбол, баскетбол и лека атлетика.
- А?
- А-а?
- А, да. За спорт
- Товая се харесва. Живеем за спорта…
- Всички са еднакви…
- Всички народи си приличат…
- Еднакви са…
- Не винаги.
- Да . Какво имаш тогава предвид?
- Казвам не винаги, защото невинаги… Едни залагат на бокс, други залагат на футбол, трети - Хорхе се хили – като тебе, залагат на курви, мис свят, нали не не се обиждаш, те нямат дори спорт, но имат много курви. Не съм засегнал националната ти гордост, нали Сами? Или се казваш Стенли?
- Сами, само Сами!
- Не те разбирам, защо ще ме засегнеш?
- И аз не те разбирам. Ти нямаш достойнство, национално достойнство. От речта… Фидел,...той е много дебел вече, от усилието да го имитирам, аз му подражавам, исках да произнеса словото му пред един невежа, но се посрах. Сами, моля те , почисти ме….
- Може би!
- И след това ще ме биеш. Ти ме биеш, не санитарите! Разбирам те, трябва ти одушник, това е нещо като манекените в магазина и манекените на шефовете в японските заводи…
- Няма да те бия! Бил ли си в Япония?
- Не.
- И аз. Бих желал да се преродя в Япония. Да след време. Като му дойде времето.
- Пак ще те бият..
- Не, тогава не!
- И аз искам Япония. Имам чувството, че там ще се убием взаимно.
- Защо да се убиваме?
- Предчувствие… Там ще съм много по-лош…
- Задоволен робот?
- Задоволен робот?
- Сега съм само кубинец, хайде почисти ме…
- От два дена не са давали ядене, как стана…
- Ти умираше, аз ядях, изстъргвах си металната чинийка…
- Ако не тогава ще ти заповядам да разказваш дълго, много дълго. Не можеш дълго. Не можеш.
- За хиляден път ти разказвам това, едно и също, цяла вечност сме в тази стая!
- Не е също!
- Не е? Това е моят живот…
- Не е…
- Не е?
- Той стана мой живот….
- Гледай си работата, моя е различен от твоя, насран нещастник! МОЯ ЖИВОТ Е УНИКАЛЕН!
- Просто всеки път използваш различни думи…
- Винаги е едно и също и едно и също.
- Чувствата, които остава разказа в мен са различни всеки път. Остава винаги едно – удолствието да се съпоставя.
- Удоволствие?
- Да те слушам, да се забавляваме двамата. Да минава времето!
- Животът се разпръсна като пясък между пръстите, отвян от вятъра.
- Сега ли разбра. Вятърът дето духа е виновен!
- И винаги се умира в пет часа сутринта. Ако се събудиш в шест часа си мислиш, че имаш два-три дена отсрочка.
- Не, до следващия момент в пет часа през нощта!
- Да! Съгласих се.
- Като се съгласи, веднага ми избърши задника, ще ми стане рана, лайното ми засъхва.
- Не, не! Не този път не!
- Ще извикам санитарите.
- Наистина, това е тяхна работа!
- Тяхна работа да ти набутат маркуча кислород в устата и да пуснат антибиотика във вената ти….
- А, не! Животно, ще те убия!
- Не, само посмей!
- Реших, ще те убия!
- Но какво правиш, остави шкафчето аз съм кубински гражданин и тежко на теб и на държавата ти!
- Пара, друг мой, пара!
- Играе много пара! Платили са ти? А бе, кой си играе с теб и мен…
- Време е, приятелю мой!
- Ти си мъртав!
- Но аз съм жив и трябва да убия някого, който и да е той!
- Ай де бе, ти си мъртав, мъртав си! Морто!
- Не ме ли виждаш, не ме ли чуваш?
- Не те виждам, не те чувам, аз вярвам на лекарите! Ти си морто!
- Ще избягам от тук!
- Ако опиташ, санитарите ще те хванат още на вратата и отново на системи. Наистина морто!
- Тогава?
- Нямаш избор. Ти си сеньор, ти мой слуга, изпуснах се, подсуши ме!
- Имам избор…
- Ти го направи преди малко и оживя. Да живееш значи да се мъчиш да си слуга, слейв! Панимаееш?
- Не панимаю! Аз имам достойнство и имам право на свободен избор!
- Глупости! Подсуши ме!
- Наистина, глупости… Хайде да ядем!
- Сами, не се измъквай, подсуши ме иначе ще извикам санитарите и тогава съвсем не е ясно какво ще стане…
- С какво да те подсуша?
- С ръка, ако не те е гнус, можеш да я завиеш в чаршафа… Иначе морто! Сами, добре се справяше! Знам, че умираш да ми разкажеш живата си! А и това ще ти помогне да не го повториш. Така от сега нататък ще ти бъде по-интересно. Слушам те! Иначе, санитарите и морто!
Взех и очилата на Клара, за да не ме гледат по телевизора като плача на някои сериал. Въобще взех много необходими неща, за да продавам и да живея. На чужденците. В градинката пред Кристал…
- Не се отплесквай, какво могат да разберат чужденците за очилата на Клара…
- Можех да напиша пътеводител за тези години и обяснения към всеки сувенир…
- Непродуктивно…
- Да, непродуктивно…
- Политиката е мръсно нещо, не е за теб!
- Кой те излъга, че мисля обратното…
- Ти..
- Ще ти кажа просто, непродуктивна е глупостта… Надживях параноята, свикнах с теб…
- Не се страхуваш от мен?
- Не се страхувам. На времето Станко обичаше да се разхожда сам по нощна София да гледа и да слуша. Разбираше ли това което гледаше и слушаше?. Не знам. Тошо го помолил една вечер да му прави компания, е и така, да разбере от първа ръка защо хорат го псуват и му се смеят. Ходят по Витошка и гледат, гледат и слушат. Тошо спира пред една витрина и високо в негов стил вдига показалец. Какво искат, не социализъма, ние сме построили комунизъмъ. Виж Станко, риза два лева, панталон пет лева, кожено яке десет лева. Другарю Живков, позволявам си да забележа, че сме пред химическо чистене.
Хорхе, тогава нямаше магазини втора употреба. Сега в дебат по телевизора, разказаха вица с други имена Велчев и Сакскобурготски.
- Нищо не се променя…
- Имената на героите се променят.
- Има частна инициатива
- Инициативата е частна…
- Истина. Бог дари инициативните. И вероятно цар…
- Няма истина. Това е истина.
- И това е истина…
- Променя ли се нещо?
- Времето е променливо!
- Дъждовно е…
- Пролетта е студена.
- След това изведнъж ще стане много горещо1
- Ще умрем от жега!
- Ходи ми се на море..
- Мираж в пустиня…
- Бил съм на Караибските острови, Сами!
- Хорхе, бил съм на нос Емине, скала, висока скала.Много удобна!
- За какво?
- Да скочиш.
- Ти ще скочиш обаче първи!
- Въобще няма да скачаме. Можем да се удавим, ако не се убием.
- Тогава какво ще правим?
- Каквото правим сега.
- Сами, тогава говори още. Докато стане време за ядене.
-Тогава ще започнат неприятностите?
- Какви, не те разбирам?
- Жив съм…
- А-а, да! Твоето нещастие…
- Нещастие!?
- Твоят живот, разказа за него ме кара да се чувствам по-добре, изпитвам удоволствие, като те слушам да разказваш, ти умееш… И така забравям зя глада… Ти страдаш ли като разказваш?
Живея.
- Разказвай ми, Сами, Заповядвам ти, живей!
- Си сеньор, Хорхе!
Опитвах се да живея с мисълта за племеницата си, и опитвах да живея при нея. Не се получи… Проститутките, които водих и с които тя ме сварваше понякога ме караха да изпитвам странното чувство, че го правя с нея. Не, тя не е никак секси, плоска като дъска и кльощава. И все пак започнах да се държа с нея като гуру, въпреки че тя от куртоазия изслушваше напътствията ми и си лягаше, очевидно и досаждах. Нейната ценностна система беше на добро, порядъчно буржоазно дете и с всички комплекси и задръжки произтичащи от това. Махнах се на втория месец, защото не знаех какво можеше да се случи в това съжителство. Опитвах се известно време да поддържам огъня по телефона, за да не излезе като бягство, но почти винаги попадах на отегчения, украсен с фалшива емоция глас на телефонния секретар. Всеки по пътя си, аз на улицата.
Хорхе, не искам да разказвам, искам да живея това което разказвам.
- Ти си глупак Сами, отвращаваш се от разказа за живота си, а искаш да живееш отвратително. Ако ти е трудно украсявай, напъни се, разкажи за някое положително преживяване…
- Да украсявам, да си сложа маската , за да развличам един глупак! Да разказвам красиво! Глупак! Дадох картини на един нещастник, май му викаха Боби, за да ме приюти в мазето си. Той си закачи в хола, после, питам го, харесват ли ти. А той отговаря, не съм ги огледал, а и да ги погледна, какво разбирам! Ти си глупак, Хорхе! Всичко тъне в глупост и нищета!
Хорхе става от леглото. Вика. Високо вика, крещи, ръкомаха. Държи реч на испански. Сами недоумява, малко е изплашен от неочаквания обрат. Хорхе сипе и сипе думи, високо, с дълги паузи!
- Сеньор Хорхе, какво правиш?-прекъсва го Сами.
- Държа слово.
- Кой ти го е писал? Сами се вглежда в листа хартия.
- Фидел. И на него са му го писали…
- За какво става дума?
- За бокс, волейбол, баскетбол и лека атлетика.
- А?
- А-а?
- А, да. За спорт
- Товая се харесва. Живеем за спорта…
- Всички са еднакви…
- Всички народи си приличат…
- Еднакви са…
- Не винаги.
- Да . Какво имаш тогава предвид?
- Казвам не винаги, защото невинаги… Едни залагат на бокс, други залагат на футбол, трети - Хорхе се хили – като тебе, залагат на курви, мис свят, нали не не се обиждаш, те нямат дори спорт, но имат много курви. Не съм засегнал националната ти гордост, нали Сами? Или се казваш Стенли?
- Сами, само Сами!
- Не те разбирам, защо ще ме засегнеш?
- И аз не те разбирам. Ти нямаш достойнство, национално достойнство. От речта… Фидел,...той е много дебел вече, от усилието да го имитирам, аз му подражавам, исках да произнеса словото му пред един невежа, но се посрах. Сами, моля те , почисти ме….
- Може би!
- И след това ще ме биеш. Ти ме биеш, не санитарите! Разбирам те, трябва ти одушник, това е нещо като манекените в магазина и манекените на шефовете в японските заводи…
- Няма да те бия! Бил ли си в Япония?
- Не.
- И аз. Бих желал да се преродя в Япония. Да след време. Като му дойде времето.
- Пак ще те бият..
- Не, тогава не!
- И аз искам Япония. Имам чувството, че там ще се убием взаимно.
- Защо да се убиваме?
- Предчувствие… Там ще съм много по-лош…
- Задоволен робот?
- Задоволен робот?
- Сега съм само кубинец, хайде почисти ме…
- От два дена не са давали ядене, как стана…
- Ти умираше, аз ядях, изстъргвах си металната чинийка…
- Ако не тогава ще ти заповядам да разказваш дълго, много дълго. Не можеш дълго. Не можеш.
- За хиляден път ти разказвам това, едно и също, цяла вечност сме в тази стая!
- Не е също!
- Не е? Това е моят живот…
- Не е…
- Не е?
- Той стана мой живот….
- Гледай си работата, моя е различен от твоя, насран нещастник! МОЯ ЖИВОТ Е УНИКАЛЕН!
- Просто всеки път използваш различни думи…
- Винаги е едно и също и едно и също.
- Чувствата, които остава разказа в мен са различни всеки път. Остава винаги едно – удолствието да се съпоставя.
- Удоволствие?
- Да те слушам, да се забавляваме двамата. Да минава времето!
- Животът се разпръсна като пясък между пръстите, отвян от вятъра.
- Сега ли разбра. Вятърът дето духа е виновен!
- И винаги се умира в пет часа сутринта. Ако се събудиш в шест часа си мислиш, че имаш два-три дена отсрочка.
- Не, до следващия момент в пет часа през нощта!
- Да! Съгласих се.
- Като се съгласи, веднага ми избърши задника, ще ми стане рана, лайното ми засъхва.
- Не, не! Не този път не!
- Ще извикам санитарите.
- Наистина, това е тяхна работа!
- Тяхна работа да ти набутат маркуча кислород в устата и да пуснат антибиотика във вената ти….
- А, не! Животно, ще те убия!
- Не, само посмей!
- Реших, ще те убия!
- Но какво правиш, остави шкафчето аз съм кубински гражданин и тежко на теб и на държавата ти!
- Пара, друг мой, пара!
- Играе много пара! Платили са ти? А бе, кой си играе с теб и мен…
- Време е, приятелю мой!
- Ти си мъртав!
- Но аз съм жив и трябва да убия някого, който и да е той!
- Ай де бе, ти си мъртав, мъртав си! Морто!
- Не ме ли виждаш, не ме ли чуваш?
- Не те виждам, не те чувам, аз вярвам на лекарите! Ти си морто!
- Ще избягам от тук!
- Ако опиташ, санитарите ще те хванат още на вратата и отново на системи. Наистина морто!
- Тогава?
- Нямаш избор. Ти си сеньор, ти мой слуга, изпуснах се, подсуши ме!
- Имам избор…
- Ти го направи преди малко и оживя. Да живееш значи да се мъчиш да си слуга, слейв! Панимаееш?
- Не панимаю! Аз имам достойнство и имам право на свободен избор!
- Глупости! Подсуши ме!
- Наистина, глупости… Хайде да ядем!
- Сами, не се измъквай, подсуши ме иначе ще извикам санитарите и тогава съвсем не е ясно какво ще стане…
- С какво да те подсуша?
- С ръка, ако не те е гнус, можеш да я завиеш в чаршафа… Иначе морто! Сами, добре се справяше! Знам, че умираш да ми разкажеш живата си! А и това ще ти помогне да не го повториш. Така от сега нататък ще ти бъде по-интересно. Слушам те! Иначе, санитарите и морто!
...продължение
Мълчах изумен от този обрат в тази смърдяща стая на втория етаж в приют за безпомощни възрастни бездомници. Животът ми! Да си припомня целия този кошмар. Искам да умра и направих огромна грешка. Поредната фатална грешка като извадих иглата от вената. Господи, какво ми остава още, какво не съм бил? Ако повторя живота си без грешките? Тогава ще направиш други по-фатални грешки. Едно старо момче, певец, което много обичах в нормалния свят пееше в една от песните си, че е хубаво да праснеш стотак бърбан и да изпееш something stuped “I love you”. Много глупаво! Something stuped! Very stuped!. Пропадах с всеки ден. Разбрах, че се движа от истинктите и нагона. Нещастно юношество и младост! Постепенно се отделях от тълпата и обръщах гръб на силите които я движат, за да разбера нищетата на духа, да мина през кръговете на ада на Данте, да горя на кладата като Бруно, последен вопъл преди смъртта е крясък истина, после философите, които обърнаха отвратени очи от една грешна цивилизация, в която щом има вибратор, защо да няма компютър, защо да няма хора , а роботи с чужди мисли и чувства, за да стигна до себе си, до същността си на безпомощен, изтерзан човек, огъващ се под тежестта на мисълта, преди да изостави и последната идея за нещо смислено в този свят, движен от първични инстинкти и нагони. Започнах с психоанализата в юношеството, за да се изплаша от мисълта, че всичко това го има в мен и свърших с психоанализата, за да отвърна с ироничната гримаса на гримасите на живота в света, в който живеем.
- Сами, защо мълчиш, мисли на глас!
- Си, сеньор, Хорхе!
На четиринадесет години се записах в художествената гимназия в София и заживях сам на квартира. Живеех без попечителство и до късни нощи обикалях града и рисувах типажи. Продавах ги пред Кристал. Една вечер, към два през нощта, под неоновите лампи, около които кръжаха облаци папатаци, срещнах Ралица. Красиво, много красиво момиче, около шестнадесет, спрях я ий предложих да я нарисувам. Рисувах и приказвахме. Танцьорка в бар. Вече бях лудо влюбен и исках да я имам още в същата нощ. Не стана. Не беше лесно. Тя се подиграваше с моят плам и неопитност. Горял съм като факел. Показах й факела си. Тя го помилва и го върна обратно в копчелъка. Спомням си веднага свърших в гащите. И тя го разбра по лицето ми. Изопнато, зачервено. Имах добра фигура и й предложих да попита дали няма да ме вземат и мен като танцьор в бара. Готов бях на всичко. Да стана жигуло и проститутка, заради първата си истинска любов. Ходих всяка вечер и я чаках. Да вземе душ. Понякога този душ траеше около час. Чаках я и я изпращах до тях. Една вечер бях пил двеста столична за смелост и щом пусна душа, нахълтах в гримьорната. Съблякох се гол и скочих. Тя се развика,копеле, идиот, махни се веднага, ако те спипат тук, свършено е с теб. Не я разбирах и не исках да разбера. Грабнах джобно ножче и я раздрах под гърдата. Тогава влезе оня: “Рале, какво става тука!” Нахълтаха още от охраната. Не искам да си спомням. Повече… Бях малолетен, а и тези в бара, давам си сметка после, нямаха нужда от скандал. С техните момичета. Това би се отразило на клиентелата. Събудих се в психиатрична клиника. Бях в окаяно състояние. Не знаех кой съм, къде съм, не виждах, не чувах, беше сън. Прекарах шест месеца. Това беше първият ми урок на живота. Това беше конвент, народно събрание, комитети, тайна полиция, това беше всичко, историята на света и на човечеството на осемдесет квадрата, залостени с решетки и тежки метални врати.
Завърших криво ляво гимназията, рисувах, но не беше същото. Отбягваха ли ме или аз се страхувах от човешки контакти, ако се изключат абсолютно формалните разговори. А бях внимателен, ако направя погрешна крачка след пълнолетие ме чакаше затвор.Трудно, тежка младост! На двадесет и една се ожених за първото момиче, с което се разбрахме за това. Роди ми се дъщеря. Постепенно набрах самочувствие. И страх. Развивах параноя. Навсякъде виждах пипалата и действията на тайната полиция, доносници и хора, които общуват с мен с единствената цел да ме шпионират.Най-интересното е, че като съпоставях фактите можеше да се окаже, че още съм под наблюдение, както ми бяха обещали на четиринадесет години. Кошмар. Трябваше да се случи нещо, нещо необичайно.Тогава се запознах с нея. Отново хубава проститутка. Спря пред картините ми и си избра една. Подарих и я. Избягах от къщи при нея за една седмица, казвам избягах защото го направих с гузна съвест и със страх. Имаше къща в Банки и елитна клиантела. Повечето време в тези дни обаче посвети на мен.Добих смелост и бях готов да остана. Бях готов да повторя пубертетската си грешка.Пушех и пиех. Свалих хавлията, с която се бях овил около кръста, целунах я по задника и казах: Тръгвам си. Дължа ли ти нещо. Не нищо. Защо го направи? Е, така импулс… Кеф ли ти беше с мен? Професия, отговори ми тя, виждала съм много и всичко. Имам картина за спомен. Съмненията започнаха да ме глождят във влака от Банки за София. Защо, защо, импулс. На вратата в къщи жена ми подаде халката, сватбената халка и студено и злобно, с болка ми каза върви си! Върви си, откъдето си дошъл!. Спах в парка. След два дни започнах като нощен пазач в двуетажен магазин в Хаджи Димитър за дрехи втора употреба.Собственикът ме хареса, даде ми сто лева и три бири на вечер. Първо за магазина. Най-известният от този род. Тук идваха от всички краища на София. Маникените бяха маски на политици от правителства и събрания, конгломерат, кои по-шаржирани, кои по-несериозно. Голям шегобиец беше собственика. Така беше спечелили популярност и пари. Елате в магазин Мадам Тюсо – дрехи втора употреба. Идваха върволици и събличаха и обличаха манекените, някои и се снимаха преди да им свалят дрехите и да ги облечат.
Живеех с шестнадесет годишното циганче, чистачката в магазина. Една вечер тя каза: Ще докарам и сестра си, ще го направиш и с двете ни. Утре. Този път ние ще те черпим. Съгласих се следвайки авантюристичния си дух и нагона, направих нещо, за което отново и отново ще съжалявам. Пихме тримата, те едва едва, аз на екс, после съм заспал, не помня, нищо не помня. Кошмарен сън. В студена януарска нощ.
- Тук искам да си спомниш повече.
- Не помня, бях опит или пиян. Лежах безпомощен…. Чупеха витрините, громяха, в главата ми се биеха две песнички: Стани, стани юнак балкански и партизан за бой се стяга, изглежда полудявах, лежах на втория етаж на пода, а край мен сновяха много хора и пълнеха чували с дрехи втора употреба и трошаха манекените… Безумие, кой беше измислил този сцинарий, на коя кръгла маса, на чаша в кой офис, свестих се в болница на четвърти февруари и видях собственика до леглото ми. Свърших с този бизнес, достатъчно, направих не малко пари, ето ти сто лева и със здраве. Продавам магазина…Иди почисти и вземи каквото ти хареса. Със здраве. И излезе…
Всичко на този свят е сделка. Магазинът беше застрахован за много пари…Взех си за спомен големия , червен пъпчив нос на Филип, човекът в калъф, така му викахме в магазина, взех част от алаброса на Жан и свалих банския от Иван Генов и аз нямах долно бельо, от години не ми беше необходимо. Перчемът на Жан напомняше много един немски перчем, колко жалки са тези политици, голи и изпочупени.Разбрах, че са по-жалки от мен. Не бяха пипнали само мавъра.Стоеше си там в далечния ъгъл с кожено яке и куфарче в ръка, само бележката на Собственика беше паднала: “Мостра, не се продава”. Паднала беше кърпичката на Дездемона, цялата в сополи и сълзи.
Стоях на това бойно поле и си мислех, че виждам Дантон – хората не се променят затова трябва да се променят правилата на играта. Беше само четвърти февруари. Бях комарджия.
- Сами, защо мълчиш, мисли на глас!
- Си, сеньор, Хорхе!
На четиринадесет години се записах в художествената гимназия в София и заживях сам на квартира. Живеех без попечителство и до късни нощи обикалях града и рисувах типажи. Продавах ги пред Кристал. Една вечер, към два през нощта, под неоновите лампи, около които кръжаха облаци папатаци, срещнах Ралица. Красиво, много красиво момиче, около шестнадесет, спрях я ий предложих да я нарисувам. Рисувах и приказвахме. Танцьорка в бар. Вече бях лудо влюбен и исках да я имам още в същата нощ. Не стана. Не беше лесно. Тя се подиграваше с моят плам и неопитност. Горял съм като факел. Показах й факела си. Тя го помилва и го върна обратно в копчелъка. Спомням си веднага свърших в гащите. И тя го разбра по лицето ми. Изопнато, зачервено. Имах добра фигура и й предложих да попита дали няма да ме вземат и мен като танцьор в бара. Готов бях на всичко. Да стана жигуло и проститутка, заради първата си истинска любов. Ходих всяка вечер и я чаках. Да вземе душ. Понякога този душ траеше около час. Чаках я и я изпращах до тях. Една вечер бях пил двеста столична за смелост и щом пусна душа, нахълтах в гримьорната. Съблякох се гол и скочих. Тя се развика,копеле, идиот, махни се веднага, ако те спипат тук, свършено е с теб. Не я разбирах и не исках да разбера. Грабнах джобно ножче и я раздрах под гърдата. Тогава влезе оня: “Рале, какво става тука!” Нахълтаха още от охраната. Не искам да си спомням. Повече… Бях малолетен, а и тези в бара, давам си сметка после, нямаха нужда от скандал. С техните момичета. Това би се отразило на клиентелата. Събудих се в психиатрична клиника. Бях в окаяно състояние. Не знаех кой съм, къде съм, не виждах, не чувах, беше сън. Прекарах шест месеца. Това беше първият ми урок на живота. Това беше конвент, народно събрание, комитети, тайна полиция, това беше всичко, историята на света и на човечеството на осемдесет квадрата, залостени с решетки и тежки метални врати.
Завърших криво ляво гимназията, рисувах, но не беше същото. Отбягваха ли ме или аз се страхувах от човешки контакти, ако се изключат абсолютно формалните разговори. А бях внимателен, ако направя погрешна крачка след пълнолетие ме чакаше затвор.Трудно, тежка младост! На двадесет и една се ожених за първото момиче, с което се разбрахме за това. Роди ми се дъщеря. Постепенно набрах самочувствие. И страх. Развивах параноя. Навсякъде виждах пипалата и действията на тайната полиция, доносници и хора, които общуват с мен с единствената цел да ме шпионират.Най-интересното е, че като съпоставях фактите можеше да се окаже, че още съм под наблюдение, както ми бяха обещали на четиринадесет години. Кошмар. Трябваше да се случи нещо, нещо необичайно.Тогава се запознах с нея. Отново хубава проститутка. Спря пред картините ми и си избра една. Подарих и я. Избягах от къщи при нея за една седмица, казвам избягах защото го направих с гузна съвест и със страх. Имаше къща в Банки и елитна клиантела. Повечето време в тези дни обаче посвети на мен.Добих смелост и бях готов да остана. Бях готов да повторя пубертетската си грешка.Пушех и пиех. Свалих хавлията, с която се бях овил около кръста, целунах я по задника и казах: Тръгвам си. Дължа ли ти нещо. Не нищо. Защо го направи? Е, така импулс… Кеф ли ти беше с мен? Професия, отговори ми тя, виждала съм много и всичко. Имам картина за спомен. Съмненията започнаха да ме глождят във влака от Банки за София. Защо, защо, импулс. На вратата в къщи жена ми подаде халката, сватбената халка и студено и злобно, с болка ми каза върви си! Върви си, откъдето си дошъл!. Спах в парка. След два дни започнах като нощен пазач в двуетажен магазин в Хаджи Димитър за дрехи втора употреба.Собственикът ме хареса, даде ми сто лева и три бири на вечер. Първо за магазина. Най-известният от този род. Тук идваха от всички краища на София. Маникените бяха маски на политици от правителства и събрания, конгломерат, кои по-шаржирани, кои по-несериозно. Голям шегобиец беше собственика. Така беше спечелили популярност и пари. Елате в магазин Мадам Тюсо – дрехи втора употреба. Идваха върволици и събличаха и обличаха манекените, някои и се снимаха преди да им свалят дрехите и да ги облечат.
Живеех с шестнадесет годишното циганче, чистачката в магазина. Една вечер тя каза: Ще докарам и сестра си, ще го направиш и с двете ни. Утре. Този път ние ще те черпим. Съгласих се следвайки авантюристичния си дух и нагона, направих нещо, за което отново и отново ще съжалявам. Пихме тримата, те едва едва, аз на екс, после съм заспал, не помня, нищо не помня. Кошмарен сън. В студена януарска нощ.
- Тук искам да си спомниш повече.
- Не помня, бях опит или пиян. Лежах безпомощен…. Чупеха витрините, громяха, в главата ми се биеха две песнички: Стани, стани юнак балкански и партизан за бой се стяга, изглежда полудявах, лежах на втория етаж на пода, а край мен сновяха много хора и пълнеха чували с дрехи втора употреба и трошаха манекените… Безумие, кой беше измислил този сцинарий, на коя кръгла маса, на чаша в кой офис, свестих се в болница на четвърти февруари и видях собственика до леглото ми. Свърших с този бизнес, достатъчно, направих не малко пари, ето ти сто лева и със здраве. Продавам магазина…Иди почисти и вземи каквото ти хареса. Със здраве. И излезе…
Всичко на този свят е сделка. Магазинът беше застрахован за много пари…Взех си за спомен големия , червен пъпчив нос на Филип, човекът в калъф, така му викахме в магазина, взех част от алаброса на Жан и свалих банския от Иван Генов и аз нямах долно бельо, от години не ми беше необходимо. Перчемът на Жан напомняше много един немски перчем, колко жалки са тези политици, голи и изпочупени.Разбрах, че са по-жалки от мен. Не бяха пипнали само мавъра.Стоеше си там в далечния ъгъл с кожено яке и куфарче в ръка, само бележката на Собственика беше паднала: “Мостра, не се продава”. Паднала беше кърпичката на Дездемона, цялата в сополи и сълзи.
Стоях на това бойно поле и си мислех, че виждам Дантон – хората не се променят затова трябва да се променят правилата на играта. Беше само четвърти февруари. Бях комарджия.
ДЪЛГОТО СЪБУЖДАНЕ В НЯКОЯ МЪРТВА ДЪРЖАВА
Опит за биография на Самюъл
FROM ME TO YOU
На всички, които се правят,
че не ме разбират
ЖИВЯЛ ЛИ СЪМ? ЖИВ ЛИ СЪМ? Те казаха, че съм в клинична смърт. От час. Пак излъгаха. Аз съм мъртвороден. Извадиха мъркуча от устата ми и завъртяха кранчето на кислородната бутилка. Нямало смисъл. Вече нямало смисъл. Като че ли някога е имало смисъл. Като че ли има смисъл. Много са тъпи. Изключиха кислорода, но оставиха системата с най-евтиния антибиотик в света да тече във вената на лявата ми ръка. Много са тъпи тези в този старчески приют.Много са тъпи. Както впрочем и в други старчески домове. И в болници. Тъпи са навсякъде. Викайте ми Сами. Аз не съм Сами обаче.Аз съм никой. Кръстиха ме Сами, но това нищо не значи. Начин да се обръщат към мен в някой друг идиотски разговор. Аз не съм Сами.
Някой се провикваше: “Сами! Сами!”. Не се обръщах никога. Мразя себеподобните си, защото не се дават сметка че приличат на мен.Че са мъртви. Че не живеят. Че не са живяли. Глупости. Те казаха, че съм в клинична смърт. И с право.Само, че чувам, виждам и мисля. Спомням си. Живял ли съм? Щом нещо от нещо си спомням, живял ли съм? Жив ли съм? Жив съм и казвам една от малкото гръцки думи, които знам, но тя се отрони от устните ми или само си помислих, че мога да я произнася: “Елефтерия”. Вената на челото ми пулсираше, цялото ми същество викаше с гласовете на дедите ми: “Елефтерия!” “Елефтерия!”. Сигурно никога няма да умра. Защото не съм живял. Това е привилегия за избрани.Викайте ми Сами, простичко Сами… Не се скъпете да ми отпечатате тези думи на евтин некролог. Само, че след като пукна. Преди това никой няма да ви повярва. Чакайте, чакайте ако ви стиска! Не вече не е тясно. Става ви все по-трудно. Чакайте ме! Чакайте ме без мъркуча в устата, дишам по-добре, малко на пресекулки и бързам. В началото бе словото. После беше играта. После беше безнадежността. После беше сливата на една курва. После беше моята малка балеринка с издуто коремче. Моята дъщеричка. После беше да живееш на пук от злоба за спорта като Сколс и Нистерой. Чувате ли тези глупости. Нищо няма. Мен ме няма! Аз съм мъртвороден! Светът, в който съм роден е мъртвороден. Аз не ви чакам. Вие ме чакате! Чакате ме да умра! Само, че аз се забавлявам и продължавам да се забавлявам. В стаята ми има един кубинец, слаб, черен, само стъпалата на краката му са бели и сякаш ако свали червения болничен халат, който носи на голо, ще се счупи. Пълен с въшки.И сипе тиради на испански. Не разбирам бъкел испански. Но знам какво говори, говори това, което и аз говоря… Ние не се разбираме. Хората в сходни ситуации говорят сходно.Глупости!Това не е вярно! Ние говорим на различни езици. Единственото, което той разбира е“Елефтерия”, от де да знам, че разбира, единствено утвърдително обстоятелство е че от време на време той казва либерта, либертадорес, простотии, които нямат значение, след като си с мъркуч в устата и не можеш да крещиш. Испанският е музика. Като самбата, босановата, не съм полиглот, но може и да говори на португалски. Важното е, че се разбираме. И не се разбираме. Той говори повече, южен темперамент. Слушам нищо не разбирам и си мисля свои работи. И аз съм пълен с въшки. От Хорхе. Не си спомням да съм имал въшки през живота си, преди да стана просяк и скитник. Е, имал съм пичи въшки. Но това е друга тема. Забавлявах се. Казаха ми чакай, ще живееш! Животът обаче не е чакалня. И още как! Въоръжи се с търпение! И да чакаш е истинското изкуство да живееш! Чакам да умра. Не познаха. Оживявам. Тъпи лекари. Органически ми се повдига от бели престилки. Повече от престилките, отколкото от лекарствата. Въпрос на морал и избор. Тук има един, който се занимава с мен и не носи престилка.Той просто иска да ми се хареса!. Харесва ме ли се? Едва ли! Няма мозъчна дейност, няма какво повече да го мъчим! Това каза доктора преди час, като спряха кислорода. Какво правихме вчера? Какво правихме преди години? Какво са правили преди да се родя? Все същото. Чакали са да умрат. Няма да се дам! Има един шанс. Да не спрат най-евтиния антибиотик в света и да ми влезе въздух във вената. Само там не съм бил, не съм бил мъртав. Глупости. Мъртав съм и никога не съм живял, елате днес, елате след седмица, елате след месец, догодина ще е друго, имайте надежда, знаете ли какво може да ви се случи след десет години! Животът е гарова чакалня, на гара, която всички влакове подминават. Въздух във вената! Надеждата! Не, с непохватно движение извадих иглата и се почувствах истински щастлив. Хорхе започна монолог на своя испански или португалски. Започваше живота наново! Щом живееш трябва да правиш нещо. Щом живееш трябва да правиш това което още не си правил. Затова трябва да си спомниш какво си правил. Чакал си. Чакал си активно. Хорхе, знаеш ли какво е активно чакане? Да досаждаш на тези, които те карат да чакаш. И това няма смисъл, но поне се забавляваш. Хорхе, ти каза нещо? Какво каза, Хорхе? Хорхе? Си, сеньор! Хорхе, ти ме разсмя! Си сеньор! Бонасера, сеньор! Как е добър апетит? Си? Не ме разбра… Нищо! Хорхе, защо каза сеньор? Аз съм просяк и скитник и съм по окаян от теб, защото ако това има значение съм по-умен! Сеньор, разбра ли ме? Но! Си! Но! Си! Няма значение кой е по-умен, няма да се караме за това, това въобще няма никакво значение за ролите в които сме разпределени. Хорхе, въздух, въздух, въздух! Разбираш ли въздух. Водород, кислород, азот, серни окиси, нещо за дишане. С мирис без вкус! Без вкус. Понякога със силен мирис. Хорхе, аз дишам!
- И аз дишам! – каза Хорхе.
- Ти разбираш този идиотски език?
- Разбирам, но не искам да го говоря, така ми е удобно. Пред санитарите, сестрите, лекарите…
- Това не им пречи да те бият като се насереш и напикаеш!
- И аз дишам!
- И аз дишам. Като че ли това е всичко. Дишаме им. Във врата!
- Имам идея. Дай ми цигара!
- Имам идея. Така ли? Те ми даваха цигари…
- Радвам се да те видя жив отново. Пребъркахте докато умираше. Има цигари в нощното шкафче….
- Никога не съм умирал…
- Преди час беше умрял. Казаха , че ще се обадят на бившата ти жена, ако иска да те погребе, така де, да ти пребере трупа, ако не, по общия начин…
- Щом те казват, може и да съм умрял. На тях трябва да им се върва.
- Радвам се да те видя жив отново! Имам идея!
- Каква?
- Да ядем? Нещо да ядем? Аз съм непрекъснато гладен!
- Да ядем нещо, нещо какво, няма нищо!
- Тогава да дъвчим тютюн от твоите цигари!
- От моите цигари?
- Те са вече мои!
- Тогава да дъвчим..
- Няма въздух, недей моля те!
- Айде да се разберем, аз ще дъвча тютют, а на теб ще дам една цигара, само една!
- Споразумяхме се!
- Не сме се споразумяли. Ако ни хват пак мен ще бият, а ти си мъртвец, най-много да ти запалят свещ, могат да те закарат в банята и да те покрият с бял чаршав, въобще за теб се грижат повече, защото елефтерия им е по-разбираемо от либерта. Като чуят Че ги побиват тръпки, езикът на елините е много далечен и мек и неразбираем, елефтерия, елефтерия. Много важно!
- Тогава ще чакаме да дойдат и ще ги питаме какво да правим!.
- Да ги чакаме.. Все ти забравям името!
- Сами.
- Хорхе
- Стана разговор, запознахме се…
- Млъквам.
- Недей, говори ми нещо,Хорхе!
- Си, сеньор!
- Хорхе!
- Сами!/на испански/ Върви по дяволите! Пор фавор!
- Не те разбирам!
- Разбираш ме чудесно!
- Но аз съм жив и трябва да говоря с някой, който и да е той!
- Ай де бе , ти си мъртав, мъртав си! Морто!
- Не ме ли виждаш, не ме ли чуваш?
- Не те виждам, не те чувам, аз вярвам на лекарите! Ти си морто!
- Ще избягам от тук!
- Ако опиташ, санитарите ще те хванат още на вратата и отново на системи. Наистина морто!
- Тогава?
- Нямаш избор. Ти си сеньор, ти мой слуга, изпуснах се, подсуши се!
- Имам избор…
- Ти го направи преди малко и оживя.Да живееш, значи да се мъчиш, да си слуга, слейв! Панимаеш?
- Не панимаю! Аз имам достойнство и имам право на свободен избор!
- Глупости! Подсуши ме!
- Наистина, глупости…Хайде да ядем!
- Сами, не се измъквай, подсуши ме, иначе ще извикам санитарите и тогава съвсем не е ясно какво ще стане…
- С какво да те подсуша?
- С ръка, ако те е гнус, можеш да вземеш и чаршафа…Иначе морто!
- Сами, добре се справиЗнам, че умираш да ми разкажеш живота си! А и това ще ти помогне да не го повториш. Така от сега нататък ще ти бъде по-интересно.Слушам те! Иначе, санитарите и морто!
...продължение
(новела от книгата Киномимикрия или Лицата на Янус)
Играта с Магьосник
Какво кара авторът на "Тъга за една сянка" упорито да се връща към онова осакатено, омерзено, изпълнено със страх и чувство за вина време? Защо с едно почти мазохистично настървение излива убийствената си ирония не към някой друг, а към себе си, към собственото си равнодушие и егоизма да оцелее в един уродлив свят, свят непредназначен за никого?
Авторът сам отговаря на този върпос - защото трябва да се знае защо се живее....
И ако този отговор не звучи достатъчно оптимистично, вината е на всеки един от нас, за недостатъчната интелектуална безкомпромисност към пагубната триумфалност на посредствеността, защото "тежко на една нация, в която посредствеността надделее, вземе връх и стане закон, ред и норма."
Ламбринов ни връща отново в унизителното ежедневие на тоталитарната действителност, въпреки че е толкова примамливо към яростното отрицание на тази действителност, да прибавим приемем, че все едно не ни е имало, че битието ни през онези четиридесет години е било някак си неважно, че истинската ни същност започва от днес, или по - скоро от утре. Утре, което винаги има надежда да не настъпи и така да ни отърве от досадната необходимост да обясняваме. Не това иска авторът на "Играта с магьосник". Неговата книга е опит да се поставят открито болезнените въпроси на съвремието - въпросът за компромиса , за реда в обществото , за това кое е добро и кое лошо и няма ли доброто да стане лошо утре?
Книгата на Николай Ламбринов е сложна и трудно може да бъде подложена на конвенционалните литературни преценки. Като самото време, в което живее, той пише напрегната, нестройно и безпорядъчно, в едно шеметно, нестройно и безпорядъчно, в една шеметна безконечност на изреченията, в които пунктуацията се превръща в нелеп атрибут, а под привидната меланхолия на лаконичния разказ прозира една свръхвъзбуда на изтощения до краен предел малък човек, който отчаяно се бори с невъзможността да се живее. Наглед нездравата логическа постройка изненадващо постига една особена загадъчност и поетичност на творбата, в която пластовете на времето хаотично се преплитат в причудливи и хипотетични измерения, а подробностите на бита, едновременно тъжни и смешни, губят своите реални очертания.
Николай Ламбринов е автор със силно и самобитно дарование, който се налага със собствен стил и ярка индивидуалност на повествованието. Книгата "Играта с магьосник" е една категорична заявка за трайно присъствие в иконографията на съвременната българска белетристика.
Авторът сам отговаря на този върпос - защото трябва да се знае защо се живее....
И ако този отговор не звучи достатъчно оптимистично, вината е на всеки един от нас, за недостатъчната интелектуална безкомпромисност към пагубната триумфалност на посредствеността, защото "тежко на една нация, в която посредствеността надделее, вземе връх и стане закон, ред и норма."
Ламбринов ни връща отново в унизителното ежедневие на тоталитарната действителност, въпреки че е толкова примамливо към яростното отрицание на тази действителност, да прибавим приемем, че все едно не ни е имало, че битието ни през онези четиридесет години е било някак си неважно, че истинската ни същност започва от днес, или по - скоро от утре. Утре, което винаги има надежда да не настъпи и така да ни отърве от досадната необходимост да обясняваме. Не това иска авторът на "Играта с магьосник". Неговата книга е опит да се поставят открито болезнените въпроси на съвремието - въпросът за компромиса , за реда в обществото , за това кое е добро и кое лошо и няма ли доброто да стане лошо утре?
Книгата на Николай Ламбринов е сложна и трудно може да бъде подложена на конвенционалните литературни преценки. Като самото време, в което живее, той пише напрегната, нестройно и безпорядъчно, в едно шеметно, нестройно и безпорядъчно, в една шеметна безконечност на изреченията, в които пунктуацията се превръща в нелеп атрибут, а под привидната меланхолия на лаконичния разказ прозира една свръхвъзбуда на изтощения до краен предел малък човек, който отчаяно се бори с невъзможността да се живее. Наглед нездравата логическа постройка изненадващо постига една особена загадъчност и поетичност на творбата, в която пластовете на времето хаотично се преплитат в причудливи и хипотетични измерения, а подробностите на бита, едновременно тъжни и смешни, губят своите реални очертания.
Николай Ламбринов е автор със силно и самобитно дарование, който се налага със собствен стил и ярка индивидуалност на повествованието. Книгата "Играта с магьосник" е една категорична заявка за трайно присъствие в иконографията на съвременната българска белетристика.
ДОРА ВЕЛЕВА
София
1996
София
1996
ИГРАТА С МАГЬОСНИК
Всичко, което се случва в този роман
според теб, уважаеми читателю, вероятно
не се е случило никъде и никога. Това е
повод за всички вас, ръководени от здра-
вия разум или твърде бегло познаващи една
действителност, да приемете описаните
събития като фантастика или по-просто -
като плод на въображението на героите.
На майка ми и баща ми , които починаха
твърде рано, за да видят тази книга.
Lazare, veni Foras!
Евангелие от Йоана 11,43
Всичко, което се случва в този роман
според теб, уважаеми читателю, вероятно
не се е случило никъде и никога. Това е
повод за всички вас, ръководени от здра-
вия разум или твърде бегло познаващи една
действителност, да приемете описаните
събития като фантастика или по-просто -
като плод на въображението на героите.
На майка ми и баща ми , които починаха
твърде рано, за да видят тази книга.
Lazare, veni Foras!
Евангелие от Йоана 11,43
Абонамент за:
Публикации (Atom)