Сценарий за късометражен филм
Под звуците на концерта за обой и струнни на Карл Филип Емануел Бах.
Ресторант „Марая” – обед. Пълно е с хора. Оглеждам се за свободна маса и махам якето си. Топло е. Начало на лятото. На двойка е седнала около тридесет годишна жена с тъмни очила. Веднага ми направи впечатление скъпата къса оранжева рокля.
- Може ли? – попитах учтиво и пособих празния стол срещу нея.
Тя само кимна.
Седна и докато прелиствах менюто, бегло я разглеждах. Тя улови погледът ми и по устните и пробягна иронична усмивка.
Келнерът не закъсня. Носеше и порция филе от сьомга поръсено със стафиди и залято със сметана в сок от грейпфрут. И чаша студено бяло вино.
- И на мен същото – казах и оставих менюто на масата.
Вдигнах вестник пред очи и дискретно я наблюдавах.
- Как се казвате? – попитах така хвърлено във въздуха.
Тя вдигна рамене.
- Как се казвате – казах на английски.
- Лиз от Бруклин.
На устните й отново се появи иронична усмивка.
- Какво правите Лиз на това място?
- След два часа и половина летя за морето и отново сложи тъмните очила, които за миг бе дигнала над челото си.
Станах и седнах до нея на стола й. Повдигнах полата й и оголих бедрата й. Бръкнах в бикините й и вече я обладавах. Тя стоеше като восъчна статуя невъзмутимо и, като и салонния управител до масата с наметната кърпа през дясната ръка. Моите сексуални стъпления не направиха на никой в ресторанта впечатление.
Някой ме докосна по рамото - беше келнерът.
- Обедът ви.
Седях на моя стол, а срещу мен нямаше никой. Дамата беше изчезнала и нямаше помен от обеда й. На салфетка на масата срещу мен стояха недокоснати нож и вилица.
Понечих да запаля цигара. Дима замъгли погледа ми.
Салонния управител беше до мен.
- Съжалявам , но тук не се пуши! Ще трябва да излезете до вратата на заведението.
Нощ. Мъгла и рами ситен дъжд. Автогарата е пуста. Само аз съм пред единствения автобус. Беше празен. Никой, ама никой!
Шофьорът ме попита за къде.
- Морето ... – и подадох банкнота.
Той я мушна в джоба на панталона си и после извади някакъв билет.
- Тръгваме – и запали автобуса.
Мрак. Никъде светлина. Вътре в автобуса беше тъмно , от двете страни на пътя едва се различаваха силуети на дървета. Трябва да съм се чувствал много самотен и изоставен по някакъв път, който не знаех къде води и какъв беше този автобус. Тръпка премина по лицето ми, сложих якето и притворих очи. Нямаше в този момент значение къде отивам, а и като че ли бях забравил защо бях попаднал на тази автогара и се бях качил в този абсурден автобус. Не виждах нищо повече. Само концерта за обой звучеше в главата ми. Това беше като черен бланк. Не знам колко е продължило.
Отворих отново очи, защото автобуса рязко спря. Беше заобиколен от огромна тълпа хора и животни. В първия момент в сумрака различих няколко коня и лъв. Няколко в тълпата свиреха нещо подобно на туш в цирка. После атакуваха автобуса и започнаха да се качват. Стълпотворение. Два коня, двадесет човека, лъв, пет-шест маймуни. И невъобразим шум.
Сега се виждах облечен като в картина на Рьоне Магрит в черен костюм, бомбе и чадър в ръка. Запуших уши с длани и отново чувах обоя. Една маймуна беше кръстосала крака на седалката до мен и белеше банан. Всички викаха:
- Вива ла Франс! Вива Саркози! Вива България!
Щях да пътуват до Лион.
Кошмарът ми беше пълен. Не знаех къде се намирам и за къде пътувам.
Нахлупих бомбето до уши и пристиснах главата си с ръце. Сега виждах персонажите от пътуващият цирк, но не чувах крясъците и шума. В главата ми звучеше концерта на Карл Филип Емануел Бах. Затворих очи. Черен бланк.
Когато ги отворих отново автобусът се търкаляше в дерето. Изхвърчах през счупения прозорец и миг два лежах неподвижен, докато не чух трясък и взрив. В окаян вид с изпокъсан костюм и рана на челото се катерих по склона инстиктивно бягайки от кошмара. Бях загубил едната си обувка – болеше ме всичко, но се катерих нагоре.
Когато отново стигнах до шосето видях спряла кола с отворена задна врата към банкета.
Жена, седяща на задната седалка, с жест ме привикаше. Огледах се. Мрак и пустош. С ръка жената ме прикани отново да се кача до нея. Отпуснах се и преди да се огледам, жената каза на мъжа отпред на волана:
- Тръгвай!
Погледнах жената. Беше облечена с тъмно кафява къса пола и бежов пуловер. Погледнах Шофьора. Той беше съвсем гол. Извърнах поглед отново към жената. Сега я видях облечена с три-четвърти палто от лисица, а под нея нямаше дори и бикини. Погледнах шофьора. Видях го с костюм типичен за професията и фуражка. Жената кръстоса крака, без да се свини и каза на мъжа зад волана.-
- Трябва да се погрижим за съпруга ми. Баня, нещо за ядене, кратка почивка...
Тя каза съпруга ми. Недоумявах. Обоя като от обяд звучи в главата ми абсурдно констрастираше на това което виждах.
Гледах жената, пред погледа ми тя отново промени вика си и запали цигарата. Високи ботуши до коляното, къса кафява пола и пуловера. Колата отби и спря пред барака, на която стоеше олющен надпис „МОТЕЛ”.
Входното антре беше два на два и като склад. Шофьорът свали куртката си и я хвърли на етажерката, заедно с фуражката. На вратата се появи старица с разрошени дълги бели коси, изцъклени очи и огромни нокти на пръстите.
Моята спътница каза на жената:
- Погрижете се за моя любим. Верен любим!
После попаднах в някаква въртяща врата заедно със старицата и се озовах във вътрешността на мотела.
С ужас видях десетина голи момичета, толкова кльощави, сякаш идваха от лагер в Освиенцим.
-
В дъното зад витрината десетина баби стояха пред шевни машини.
- Те ще ви ушият нови дрехи.!
Влязохме в нещо като килер и старицата каза:
- Тук ще се храните!
Дървена маса, счупен стол. Изтръпнах, защото тя каза „тук ще се храните”. Колко пъти. Колко време. В главата ми проблясна мисълта, че бях решил да съм морето. Отново чувах Концерта за обой и струнни. Вдигнах глава. На стената висеше стар телевизор „Опера” и с ужас установих че предаваха концерта на Бах
Старицата ме приближи и сложи костеливите си ръце на гърдите ми:
- Тук няма да ви липсва нищо в този невероятен пансион. За всичко може да разчитате на мен. Това е желанието на госпожата - тя свали презрамките на опънатата роба и показа съсухрената си гръд.
Блъснах я и хукнах по обратния път. Отново попаднах в входното антре, на етажерката на боклуците нямаше и помен от куртката и фуражката на шофьора. Излязох навън и на двадесетина метра видях колата със запален мотор. Затичах се колкото можех в непрогледния мрак и шляпайки в калта. Стигнах на метър от колата когато тя потегли.
Махнах. През запотените стъкла се виждаха силуети на хора, като ли чeтирима, като че ли те ме видяха, някои от предната седалка на стори ми се едва махна и колата отмина. Затичах се след нея, но тя потъна в тъмната нощ по пътя, който беше заобиколен от огромни дървета, които сякаш образуваха тунел. Отчаян се спрях в тъмнината проблеснаха светлини от фарове за миг, после отново настъпи тъмнина.
Помислих си че срещу мен идва кола, стоя минута , две тишината беше ужасна. Направих десетина крачки назад излязох от подтискащата тежсест на дървесните стволове и установих, че пътят свършваше. Бях след голо поле, нямаше и помен от така наречения мотел.
В този момент музиката в главата спря за миг, имаше пауза между последната част „Алегрото”.
И се събудих.
Станах, сложих си халата и се изпишках. Направих си кафе и седнах на пишещата машина. Беше четири бе двадесет през нощта.
В девет прочетох написаните листа и отново заредих кафе.
Забравих да ви кажа, че спя на радио, цяла нощ слушам Класик ФМ.
