КРАЯТ

Пиеса


Действащи лица

Владимир
Маргарита, Смъртта, Лейтенант
Човекът зад вратата
Място на действието – празнично украсен хол в артистично обзаведен апартамент


Владимир: Радвам се, че дойде.....
Маргарита: Защо пък не.......
Владимир: Наистина се радвам. Пуйката е във фурната, да пийнем по чашка нещо по силно преди това...
Маргарита: За отпускане на нервите и повече настроение....
Владимир: Тези празници са в най-тягостната част от годината, в самият и край, но въпреки това имат чар!
Маргарита: Както си ги направиш....
Владимир: Разбира се че е така.Аз съм на бърбън, а ти?
Маргарита: Водка. Голяма.
Владимир: Усещам дъхът ви зад маската, чувствам как сърцето ви бие учестено.
Маргарита: Нямам сърце. То е изкуствено. Нека си говорим на ти нищо че се виждаме за първи път.
Владимир: Нека.Това за сърцето беше шега нали?
Маргарита: Разбира се. Имам чувството, че срещата ни макар и да е първа, ние като че ли сме били заедно дълго в мислите си, дали в предишен живот!
Владимир: Вие вярвате ли в тези неща, отвъдно, прераждане? ......
Маргарита: Хората искат да вярват. Аз не бих могла да отговоря.
Владимир: Няма значение!
Маргарита: Всичко има значение......Имаш хубава коледна елха. Сам ли си я украсявал?....
Владимир: Да не мислиш, че съм ходил в гората да я сека! Липсваше катеричка на елхата, сега можем да я украсим с твоята.
Маргарита: Много си припрян и бързо пиеш!
Владимир: Часът е 10.30, час и половина остава до Рождество.....
Маргарита: Много и малко!
Владимир: Странно час и половина са цяла вечност, когато си сам, и миг с теб...
Маргарита: Да разтеглим мига!
Владимир: Някакво предястие? Вземи си сама.
Маргарита: Нека оставим яденето за после, след като свалим маските.
Владимир: Идеята да сме с маски на лицата беше твоя и аз я приех с удоволствие. Избрах образа на Мефистофел, така ми викаше една моя близка. Дявол, дявол! Дяволско изчадие.Твоята маска е много красива!
Маргарита: Взела съм я за тази нощ от саркофага на Нефертити.
Владимир: Да пием за катеричката на Нефертити.
Маргарита: Много си хард,защо пък не! Аз не те познавам, ти не ме познаваш.В край на краищата в този живот, целият този живот всичко се свежда до катеричката! Даже и парите служат за намиране на по качествени катерички!
Владимир: С какво се занимаваш?
Маргарита: Агент. Рекламен агент. А ти?
Владимир: Сигурно това ти носи много контакти с различни хора, различни места аз го давам по-скромно, застаряващ писател, водя рубрика в таблоид която ми усигурява двеста лева седмично, другото го правя за удоволствие.
Маргарита: Това с жените ли?
Владимир: И с писането...Имаш много сексуални крака Нефертити!
Маргарита: То е защото нищо още не си видял, сипи ми още една водка!
Владимир: С удоволствие! Ако не бяха малките, дребни удоволствия в живота той щеше да е непосилно бреме, така е измислен света, мъж, жена, пуйка във фурната, либидо, руска водка, също така. Не казвам, че този свят е съвършен, нямам право аз да го кажа, но това е твоя свят.
Маргарита: Почти същия значи. Работата ми е тягостна и уморителна върша я механично, без сърце без чувства интоицията ме води към едно или друго решение.
Владимир: В работата ли?
Маргарита: Кой говори за работа по Коледа!
Владимир: Тогава да мислим за други неща?Да се подчиним на човешкият разум.
Маргарита: Глупости, хората не могат да мислят даже и най-умните от тях се объркват, даже и ти. Имаш либидо, което те кара да пишеш всеки път, ред след ред, страница след страница, текст след текст.
Владимир: Ако писането можеше да носи големи пари и много слава бих продал, нещастната си душа не Мефистофел и бих му писал по един роман на 6 месеца.
Маргарита: Защо ти викат Мефистофел?
Владимир: Защото съм писател и говоря това което другия иска да чуе, защото съм психолог и напипвам слабото място на отсрещния, за да сложа пръст в раната и да я разчопля после идва ред на мехлема и превръзка.Защото съм циник и презирам десетте Божи заповеди и се смея в лицето на това нещастно старче страдащо от деменция и радващо се на творението си, което не е нищо друго освен едно голямо лайно.
Маргарита: Тези думи по Коледа!
Владимир: Този алцхаймеров задник изпрати за ужас на поколенията Христос на кръста обсипан от плюнки, бит с бичове и тояги, удавен от злоба и глупост. Този старец, дръзна на да покаже на поколенията какво би станало с всеки който се възпротиви на реда в днешният свят. Всеки такъв човек, трябва да умре – да бъде обесен, да гори на клада, да сложи глава на дръвника и после да възкръсне не буквално, а в паметта на поколенията в следващи векове. Същите тези поколения от своя страна със същият бяс и напълно съзнателно и на лекомислещите унищожават. И така до края на света.
Маргарита: Това ли пишеш в таблоида?
Владимир: Не разбира се!
Маргарита: Какво мислиш за мен?
Владимир: Във всеки случай не те виждам като морална християнка.
Маргарита: Били сипал още сто и седнал до мен?
Владимир: Кръвта ми вече кипи?
Маргарита: Имаш ли семейство?
Владимир: Нямам,а ти?
Маргарита: Живея сама.Откъде ми намери телефона?
Владимир: В редакцията.От колегите в рекламният отдел.
Маргарита: За какво пишеш?
Владимир: За всичко и за себе си.
Маргарита: Всичко е във всичко.
Владимир: Парс про туто. Имаш ли нещо против да ти видя лицето?
Маргарита: Още не.
Владимир: Тогава краката ти!
Маргарита: Иска ли ти се?
Владимир: И още как!
Маргарита: Това е обувката, тя пада, това са пръсти в елегантен чорап, повдигам черната рокля, за да видиш коляното ми, после бедрото, после жартиера, розов подчертаващ белотата на кожата, да повдигна ли още? Готов ли си?
Владимир: И още как?
Маргарита: Ти си нежен вапмир, не хапи така моля те.
Владимир: Давай, давай вий като кучка!
Маргарита: Давай!
Владимир сваля маската на Маргарита и се одръпва озадачен.
Владимир: Но ......!
Маргарита: Какво?
Владимир: Но, ти какъв грим .....
Лицето на Маргарита е восъчно бяло и очите и са покрити с много тежък виолетов грим.
Маргарита: Какво, не съм прокажена!
Владимир: Но моля те какво е това ?
Маргарита: Истинското ми лице
Владимир: Но коя си ти?
Маргарита: Искаш ли да знаеш?
Владимир: Все пак ... това ли е Маргарита.
Маргарита: Не е!
Владимир: Коя си ти?
Маргарита: Ти ме покани тази вечер! Нали така.....
Владимир: Така е, но.
Маргарита: Аз съм Смъртта!
Владимир: Моля! Ти се напи.
Смъртта: Не ти ли харесвам?
Владимир: Но...
Смъртта: Няма но! Ти ме чакаш отдавна, нали ме желаеш, желаеш ли ме?
Владимир: Стига шеги. Очевидно тази вечер нищо няма да излезе. Ти си луда, ходила ли си скоро на психиатър, знаеш ли колко е часа?
Смъртта: Да!
Владимир: Какво значи това?
Смъртта: Време е!
Владимир: Извинявай, но вече нищо не може да стане, да ти повикам такси или да хапнем по хапка пуйка за изпроводяк.
Смъртта: Време е да ме приемеш!
Владимир: Коя си ти?
Смъртта: Смъртта!
Владимир: Щом ще си играеме игрички давай нататък, смърт моя!
Смъртта: Не съм само твоя, аз съм смъртта въобще!
Владимир си сваля маската: И аз не съм Мефистофел.
Смъртта: Ти не изглеждаш уплашен, по скоро си озадачен…Още страхувай се!
Владимир: От това може да излезе сюжет!
Смъртта: Тогава да започваме! В този съдбовен миг, когато булото на заблудите и илюзиите се повдига и пред смаяният поглед на човека се разкриват прегрешенията и пороците му, нима не се разкаиваш за безпътството в живота си поради слабост или пък обратното, още по-лошо, разбирането на човек над нормите.
Владимир: Да разкайвам се!
Смъртта: Моли се за прошка от небето и мисли, само мисли че със своето покаяние и съзерцние към отвъдното в тези последни мигове, ще получиш обител във вечността.
Владимир: Ти май не ме разбра?
Смъртта: Защо?
Владимир: Разкайвам се и толкова, знаеш ли колко пъти съм го правил!
Смъртта: Имам престава.
Владимир: Да но не разбираш така правят всички!
Смъртта: Какво обяснение...! Другите не ме интересуват, тук съм като твоята смърт.
Владимир: Създаден съм от природата с определени възможности и силни страсти, дошъл съм на този свят единствено да им се отдам и да ги задоволявам, защото това е необходимо за мен, на природата ми и на природата въобще. Понякога и се съпротивлявах, за което се разкайвам, откъснах цветове и можех да събирам плодове, разкайвам се!
Смъртта: Колко заблуди! Покварена е природата.
Владимир (прекъсва я): Какво разбираш под покварена природа и какво под нейн създател.
Смъртта: Ти си свободен човек и Бог ти е дал право на свободен избор, но как се възползваш от всичко това!
Владимир: Бог значи е направил всичко с краката на горе за изкушение, съблазън и непрекъснато изпитва своето създание, нима като го е създавал не е предвиждал последиците.
Смъртта: Избора е на човека.
Владимир: Той Бог би трябвало като е всемогъщ да знае какво прави и какво ще последва, а и после ако природата сама е създала всичко това е което ти предписвш на твоя Бог.
Смъртта: Нещастно създание, не знаеш какво говориш!
Владимир: Кой от двама ни е по сляп, този които умишлено си затваря очите или този които се опитва да прогледне.
Смъртта: Значи невярваш!
Владимир: Вярвам в собствените си чувства и правила. Но е невъзможно да вярваш в нещо което неразбираш!
Смъртта: Клетник.
Владимир: Съмнявам се дали ти самата вярваш в Бог или само му служи сляпо, но не си в състояние да ми обясниш каквото и да е...
Смъртта: Според теб всичко е необходимо
Владимир: Всичко е във всичко, разбира се!
Смъртта: Тогава значи съществува и някакъв порядък?
Владимир: Кой ти казва друго.
Смъртта: Кой би могъл да подреди нещата освен всесилната и всемогъща Божия ръка.
Владимир: Но този ред не струва.
Смъртта: Ти май имаш отношение и към политиката?
Владимир: Ченгета, крадци и проститутки!
Смъртта: Твоят бунт, е срещу реда на Земята а не толкова срещу Бог.
Владимир: Най-после ме разбра.
Смъртта: Но този ред е определен от хората.
Владимир: От хора, който използват Бог да задържат простолюдието в подчинение и използват този ред за да трупат блага и тези хора са най-отявлените антихристи.
Смъртта: А ти?
Владимир: Вървя по пътя си но не съм достатъчно влюбен в хората, за да сложа трънен венец.
Смъртта: Ти си егоист, време е !
Владимир: Ще си ходиш ли вече?
Смъртта: Време е да те прибера при мен, помогни ми, не бих желала да се мъчиш много преди това.
Владимир: Ама ти сериозно ли?
Смъртта: Да съвсем сериозно!
Владимир: Точно сега?
Смъртта: Нямам време повече, ти си обречен. С твоите писания ти сееш раздор и съмнения. Ето ти това бръснарско ножче. В крайна на сметка не изглежда толкова страшно, в крайна сметка така можем да завършим,това което бяхме започна ли?
Владимир: Извинявай, но ти не си мнго грозна, сега ще ти прочета нещо което трябва да те възбуди до крайност;
Слава на Бог, че е създал половите органи на жената за най-голямото удоволствие на мъжа и половите органи на мъжа за най-голямата наслада на жената.
И докато органът на мъжа не проникне в половите органи на жената Бог не й дарява никакво усещане за удовоствие или задоволеност; същото е и при мъжа – докато половите му органи не проникнат в тези на жената, не знаят нито отдих, нито покой.
Ето защо половият акт е взаимност. Двамата се боричкат, преплитат, получава се нещо като бурна схватка. И благодарение на това, че долните части на двата корема се докосват, скоро настъпва насладата. Мъжът сякаш работи с чук, а жената го подкрепя със сладостарастни движения; и най-накрая идва изпразването.
Целуването на устните, бузите, шията, както и смученето на устните са дарове, които Бог е преопределил да предизвикват ерекция в благодатния момент.
Бог е този, който е разкрасил жената с гръд, дарил я е с двойна брадичка и е придал на бузите й искрящ цвят. Дарил й е също очи, които вдъхват любов и клепачи, които блестят като острието на сабя. Дал й е закръглен корем с прекрасен пъп и великолепни задни части. И всички тези чудеса са оградени от бедрата. И точно между бедрата Бог е разположил арената на схватката, когато е надарен с пищна плът, наподобява лъскава глава.
Наречена е вулва. О, колко мъже са погинали пред прага й? И колко герои има сред тях!
И това място Бог е снабдил с уста, език и устни; тя наподобява отпечатък от копито на газела в пустинен пясък.
И всичко това Бог е закрепил възрху две великолепни колони, които са доказателство за неговото могъщество и мъдрост; украсяват ги колене, прасци, глезени и пети, обкичени със скъпоценни гривни.
Тогаво Всевишният потопил жентата в морето на великолепието, сладострастието и насладата, и покрил със скъпи одежди колани и предизвикателни усмивки.
И нека възхвалим й възвеличим този, който е създал жената с нейните прелести и апетитна плът; дарил я е с коси, красиво лице, гръд, която се полюшва, и любовни жестове, които събуждат желания.
По време на тези думи Смъртта хрипа въздиша и се гърчи.
Владимир: Ти не си Смъртта, ти си просто пешка!
Смъртта: Я стига толкова!
Смъртта: Престани
Смъртта: Ела просто смъртни! Не нямам право, лошо ми е, главата ми бучи.
Смъртта: Ако не престанеш ще умра. Нещастнико ти си готов да спиш със Смъртта, за да оцелееш.
Владимир: А как ще умреш след като си Смъртта? Ще извикам съседката на етажа, тя е по-грозна от тебе, извинявай но си говорим истината вече, тя употребява валериан, ще ти донесе малко, за да се успокоиш.
Съртта(очевидно се съвзела вече): Никъде няма да ходиш, това е заповед!
Владимир: Какво?
Смъртта: Ти си лъжец! Лъжец! Сега е мой ред, сега ще ти разкража твоят живот такъв какъвто ти неискаш да го видиш.
Говори бавно, разчленено, внушава му, сугистира го.
Смъртта: Ти си с много тежко семейство, много т-е-ж-к-о!Ти не си сам въпреки че много го желаеш! Ти си егоист и затова си наказан да нямаш покои в домът си, ти си женен. Не о-б-и-ч-а-ш жена си!
Владимир(Едва проронва):ТЯ е .........
Смъртта(властно): Глуповата, с годините огризенията ти от това, което може да се иска от и да ти даде един държавен служител, много средно ниво, това бие с-а-м-о-ч-у-в-с-т-в-и-е-т-о ти , нямате вече никакви допирни точки, живеете сами един с друг, това е болка и наказание, ти си виновен синът ти да избяга далече от домът ти, чак в Америка.
Владимир:(едва едва)Търсих контакт, исках , но..
Смъртта(вика): Но не си го чувал от две години, той не се обажда! Дъщеря ти умря казаха нещастен случай!
Владимир: Не, не (едва)....
Смъртта: Страхуваш се човешко е, свръхдоза от неопитност беше много умна, но и много любопитна, искаше да опита от всичко, но беше токова млада, само на седемнайсет.
Владимир: Не не...
Смъртта: Страхуваше се страхувш се и сега, ти не можа да намериш подход към един шибан пубертет, така казваше.
Владимир (умолително): Не!
Смъртта: Какъв смисъл има още да живееш, да досаждаш на няколко жени ти още някоя друга глупост, твърдиш че има път които трябва да бъде извървян, ти извървя своя път, но не остави следа в пясъка, ето ти ножчето! Смисъл няма! Единствено се моли на всеопрощението.
Владимир взима ножчето като омагьосан.
Смъртта: Сега влизаш в банята и прерязваш вената малко над китката.
Владимир прави неуверени стъпки.
Смъртта: Няма да усетиш нищо! Смърт за избраници! Натам, натам!(Крещи) Не тази врата. Не! Не!
Владимир очевидно отваря вратата, която не трябва.
Владимир: А!
Главата зад вратата: А!
Владимир:(Видимо изтрезнява) Кой сте вие, какво става тук?
Смъртта(нервно жестикулира, маха с ръце):
Човекът зад вратата: Аз съм ...С нея аз съм така да се каже резервният вариант.
Владимир: Какво става, кои сте вие ? Полиция! Полиция!
Човекът: Аз съм полицията
Смъртта: Казах ти да не се появяваш бях си почти свършила работата.
Човекът: По плана на разработка той трябваше отдавна да лежи в локва кръв.
Смъртта: Идиот!
Владимир: Какво става тук! Полиция!
Човекът: Тихо, влизай в банята.
Владимир: Глупак, изрод, какво си мислиш?
Човекът вади пистолета и застрелва Владимир.
Човекът: Беше при самозащита, нападна ме с думи.
Смъртта: От другият отдел няма да бъдат доволни а Шефът...
Човекът: Ще го препишем на малките челца и дебелите вратове.
Смъртта: Утре вестниците ще гръмнат, телевизия, радио, доста хора го познаваха!
Човекът: За по голяма достоверност ще взривим и входната врата. Лейтенант скрийте следите и отпечатъците.(Вади от куфарчето си пакетче със жици). Всяко чудо за три дни, ще го забравят него, както всичко друго до следващият случай от подобен характер...
Лейтенант: В досието му пише, че лесно се подадва на внушение, лабилна психика и много страхове, прекалено се отвращава от живота, който живее насила въпреки всичко. Направихме го по правилата, ето касетката това е запис на целият разговор, противообществен тип, който развращава народа.
Човекът: Вече не.
Лейтенанта: Можех ме да го уплашим и този път, но той е като матрьошките, винаги се изправя на крака и още по-силно словоблудства.
Човекът: Вече не.
Лейтенант: Време е да изчезваме.
Човекът: Така ли ще го оставиме?
Лейтенант: Миреше на изгоряло.
Човекът: Пуйката.........
Излизат цялата сцена се обягря в червено и се чува силен взрив, после настъпва дълга тищина и след това телефона звъни дълго и продължително, включва се секретаря с гласа на Владимир:
”Тука е телефон 8264096 не съм в къщи пътувам за някакъв друг ад или край това ще стане ясно по-късно, това е шега след нея оставете съобщението”
Женски глас: „Владо нямаш престава какъв купон е в центъра, фиеста, феерия, след два часа аз ще стана европейка не, че не съм европейка вече, идваме си.”
Глас на млад мъж: „Татко топли пуйката умирам от глад”
Глас на младо момиче: „Татко нямаш прества колко е внушително всичко огромен оркестър и хор изпълняват „Одата на радостта” от 9-тата Симфония на Бетовен, свърших дребните, цъкни се до деноношния за една “Милка” със стафиди” след това остана пиукането на факса. После и той автоматично се изключи.

КРАЙ


Декември 2006

НИЩОТО

Едноактна пиеса за актьор , телевизор и глас

Малко пространство. Огромен телевизор. Малка маса. Счупено разхвърлено легло. Вик взема дистанционното и пуска някаква програма. Новини. Течат новини. Безумни новини. Вик слуша като се намества колкото може удобно в леглото. Тече време. Вик реагира и не реагира. След малко време звънва будилник. Вик сменя програмата с друга и попада на Мюзик Айдъл. Вик става и слага вечерята на масата. Яде. Лакомо... Отново взема дистанционното управление и сменя канала. Попада на Злобиян Вучков, сега лудия Кучков. На екрана се изписва телефон за зрители. Вик посяга към слушалката и набира. „Чуваме ли се с вас? Имаме нов слушател!” Вик смутолевя „Искам да кажа нещо, такова, нещо, не няма какво” и затваря телефона. Пак сменя канала и се уригва. Намества се на леглото. Други новини, друга телевизия. Новини. Също толкова безумни. Сменя канала. Попада на филма „Телевизионната мрежа” в епизода с водещия в кабинета на Ню-йоркския бос на дълга маса в огромен кабинет осветен мистично с десетки едва светещи лампи. Вик гледа неразбиращо няколко секунди и пръдва „Ще се посера” – притеснява се, Вик сваля панталона си и излиза от сцената. Чува се казанчето. Вик обува панталона си. Телефонът звъни. Вик вдига. „Кой е, ало, не ви чувам, кой, иначе съм добре, вечерях се, чакам да стане десет. Вик затваря. „Не го разбирам това!” мънка Вик и отново сменя канала. Телефонът пак звъни. Вик вдига. „Кой е, кой е, не чувам, аз съм добре, днес ще се къпя събота е”. Вик отново ляга на леглото. Отваря пакет пуканки и бутилка бира. Яде лакомо и пие от бутилката. Най-после от гърлото му излиза мощем вик: „Живея си като американец. Среден американец. Мамка му!. Нищо няма тази вечер. И оня журналиста , оня как се казваше , по някоя от програмите, оня, по оная телевизия и него го няма. Няма нищо. Да се къпя. Да си подготвя чисто бельо. Обаче може да не настина. Какво ще бъде утре времето? Най-интересна по телевизията ми е прогнозата за времето, Май и мина времето на прогнозата за времето”.

„Утре ще измия чиниите, сега ме мързи, а и ако ги измия сега може да изразходвам много вода от бойлера”.
Сменя програмата и гаси телевизора.
„Нищо, нищо няма” Пoне да не се хаби”
Започва да се съблича като старателно сгъва опърпаните дрехи върху стол до вратичката на банята”
„Един живот живеем!’ „Това ми било живот! Като по млад пеех по душа! Сега ми идва да псувам. Себе си, София, държавата, Светът. Няма да ми стигнат псувни. Обаче обичам да съм жив, Време е за лекарствата. От това половинка, от онова четвъртинка, от другото две таблетки.
Живота трябва да се живее, а за да се живее, трябва да се подържа живота.
То един живот, да го псуваш и да го живееш!

ГЛАС: Тъй, тъй!

Вик(ослушва се и се оглежда): Не чувам! Телефонът или телевизора?
ГЛАС: Тъй, тъй!

Вик: А, телевизора е загасен, значи телефонът съм го оставил отворен, сигурно е така….
Вик взема слушалката и я върти пред лицето си.

ВИК: Не се чува нищо…. Аз съм добре, вечерял съм и ще се къпя след малко, чакам да стане десет…

ГЛАС: Тъй! Тъй! Тъй!

Вик отваря врата и се оглежда. Навън няма никой.
Вик: ВЪН НЯМА НИКОЙ! НЯМА ЖИВА ДУША!

ГЛАС: Тъй, тъй! Вън няма никой!

ВИК: Мамка му и живот! Казват, че не се чувам, пък аз чувам…

ГЛАС: Ти си мекере!

ВИК: Не те разбирам! Ти коя си, от пазара ли се знаем? Мамка му, какво става!

ГЛАС: Много псуваш. А преди това едва, едва, едва ни вопъл, ни стон, ходене на пръсти…

ВИК: Кой си ти, бе?

ГЛАС: Божествен глас, гласът на Бога.

ВИК: Сигурно е телевизорът се е повредил…. Мамка му, пак пари за поправка!

ГЛАС: Не, не, не е телевизорът. Навремето не се смееше, гък да каже, ослушваше се, трепереше от страх, беше се заринал в простотията си и мълчеше като пън, въпреки че Тошо, Цола, Пеко, и Тако например бяха по-прости и от теб… А сега псуваш на поразия!

ВИК: Не те разбирам, не те разбирам…

ГЛАС: Ти си предател и ще ти обясня тази вечер защо!

ВИК: Кой си ти?

ГЛАС: Гласът на държавата!

ВИК: Хи-хи-хи-ха…. Че тя държавата ту я има, ту я няма! Мамка му каква държава!

ГЛАС: Не се смей! Ти си предател. Нещастнико, спомняш ли си какво правеше преди тридесет години?

ВИК: не си спомням, забравил съм…

ГЛАС: Пишеше безразборно, пишеше каквото ти дойде. Срещу съседите, срещу брат си , срещу зетовете си, може да си писал и за жена си… Доноси! Сега ти си предател! Сега ти се опитваш пак да предадеш себе си, да се обърнеш… Ти изневери на себе си.

ВИК: Срещу жената не съм писал, не съм изневерявал.

ГЛАС: Спомняш ли си кога написа първия си донос и защо?

ВИК: Нищо не знам. Не си спомням.

ГЛАС: Срещу началника си, за да останеш в София като обикновен работник, защото бяхме обвинили баща ти за кулак, а той си беше просто вироглав. Прост селянин.

ВИК сяда на земята полугол, подпира гръб на стената.

ВИК: Ти кой си? Сигурно някога съм ти разказвал, защото правех вили на големци, с пистолети в джобовете, с власт… Кой е там?

ГЛАС: Проблясъци… Да продължавам ли, как получаваше това-онова, пишеше, като достолепен роб, слуга и мижитурка.

ВИК: Ти си някой голям комунист!

ГЛАС: И това ще ти обясня. Ти се пребойдиса, сега мразиш комунистите, защото ив целия си съзнателен живот, си им близал краката и задниците. А сега псуваш! Псуваш, защото на шест месеца ти увеличаваме пенсията с десет процента. Защо само с десет. Защо долния и горния вземат повече. И псуваш. Дойде краят…

ДОЙДЕ КРАЯТ!

Отказваш се с пенсията си например в полза на Майчин дом и изпиваш всичките си налични хапчета наведнъж. Да повтарям ли!

Ти си предател!
ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ!

ВИК: А-ма, аз…

ГЛАС: Ако не го направиш доброволно след пет минути тук ще влязат две здрави момчета и ще ти видят сметката. Могат и да те разфасоват, доста болезнено е ….

ВИК: Кой си?

ГЛАС: Работя в прес службата на Държавна сигурност.

ВИК: А-ма, тя,….вече….

ГЛАС: Тя е вечна. Ти и другите като теб сте пионки в ръцете ни. Политиката! ПОЛИТИКАТА! Японията! Америката! Германията! Брюксел казаха…. Пускаме въдички, вие кълвете, нали сте еректорат. Първо синовете ни и дъщерите ни пременени в синьо, после песнахме царя, после, няма после, вече е все едно.
Ама си и предател, бе! Един път не си гласувал за нас съзнателно, въпреки че дефакто винаги си гласувал за нас!

ВИК: Как така дефакто?

ГЛАС: Ти си предател! ТИ СИ ПРЕДАТЕЛ! Мижеф доносник, от който даже роднините не се интересуват.

ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!
ИЗПИЙ СИ ХАПЧЕТАТА!

ВИК: Не, животът ми…

ГЛАС: Предател! Изпий си хапчетата!

На вратата се звъни и се тропа.
Момчетата се на вратата. След секунди търпението им ще се изчерпи и ще влязат…

Вик се гърчи. Вик пълзи. На вратата се тропа.

ГЛАС: ИСКАХТЕ ДЕМОКРАЦИЯ, ЕТО ВИ ДЕМОКРАЦИЯ! ПАРИ! ПАРИ! ОГРОМНИ ПАРИ! ВСИЧКИ Е ПОЗВОЛЕНО В ИМЕТО НА ПАРИТЕ!
А сега умри…

Телевизорът се включва, Гласът вика – „Хайде, хайде” на вратата се думка. Вик сваля колана на панталона си. Прави примка около врата си. Залита. Качва се едва, едва на масата и се обесва на лампата.
ЗАТЪМНЕНИЕ

Когато сцената отново светва, на полилея виси чучуло.

Телевизорът: „А сега минути за криминална хроника в късните новини. Тази вечер, около десет часа е намерен обесен в мансардата си на улица „Осъм”, осемдесет и една годишният пенсионер В.А. Няма видими след от насилие. В момента следствените служби довършват огледа. По този повод от правителствената пресслужба заявиха, че зачестилите самоубийства на пенсионери, нямат нищо общо с влошените условия на живот и не са резултат на кризата, а са вероятно страх на хората от третата възраст от идването на власт на „ГЕРБ”, чийто неформален лидер ги нарече неотдавна лош човешки материал.
В отговор Софийският кмет заяви, че това са коментари на болни хора, и че сяма таво още не са приписвали за да го спрат.

ИЗЛИЗА АКТЬОРЪТ, ЗАГАСЯ ТЕЛЕВИЗОРА И СЕ ПОКЛАНЯ.

15.04.2009 година
София

АРТИСТИ

Три новели и един роман в ретро стил

Валс

Изповедта на артиста


Един ден
Един случаен ден, с нищо незабележим
Един ден като всички други, които ти се изплъзват неусетно, така както се изплъзва пясъкът между пръстите, без следа стои
Един въпрос: ДО КОГА?
Бягай, леност! Остани в забвение, кротко съзерцание!
Сетива, на битка
Впрегни в двуколката неизтощимия жребец на въображението, опъни юздите на ума и на път, натам накъдето води сърцето призори, на границата на нощта и деня, размахай оръжието, което хиляди сънища са подготвили за двубой, приласкай вдъхновението да те закрия и тогава.
Всичко започва да изглежда особено, неповторимо, и най-дребният детайл – незначителен и случаен – придобива смисъл, заспи на яве и отвори очи и изпей химн на изгрева, химн на вярата, химн на любовта, химн на удоволствието от песента.
Днес ли, днес не е един случаен ден, днес отново пътят се вие между дърветата, прекосява реката и тръгва стръмно нагоре, двуколката се втурва сред пръски вода, мощно теглена от вихрения бяг на жребеца, за да посреща на билото, там горе, изгрева на слънцето.
На листа, един страшен бял лист, оживяват сънищата, надеждите, илюзиите, бягствата и завръщанията, любовта и омерзението, отчаянието и радостта.
Така започва вечната история, един разказ, имащ безброй поводи да се роди и винаги досега е абортиран, за да даде доказателства и да ме увери в неговата виталност, той винаги беще един и същ и не беше един и същ, както и не можеше да бъде създаден, докато не дойде този ден, един случаен ден, с нищо незабележим, когато той беше износен и сетивата можеха да поемат бремето на едно безкрайно и изтощително бдение.
– Бързаш ли, мое дете! – винаги пита старият артист.
– Бързам, но загубих нещо.
– И какво загуби, сине?
– Нещо, което не искам да намеря... – отговаря детето, а аз тичам към гримьорната, защото е седем и една.


1.

На пишещата машина на Ема се изписва заглавието “Валс” и после ред след ред тече разказа за един провален живот.
Нека си представим бял мраморен под и огромни мраморни колони на бална зала в дворец от деветнадесети век. Нека си представим много хора, изящни, тържествени, лицемерни, зли, различни лица, лица на много хора, които са изпълнили залата от двете страни, скупчени са около колоните, в дъното, около вратите. Те са заети със своите безкрайни разговори, незначителни и несъществени като за атмосферата на един бал. Оркестърът свири. Започва поредният валс. Вечният валс. И една изящна двойка, единствената в центъра, започва да танцува. Това сме ние.
Ние танцуваме по подиума на четиридесет и седма аудитория и комисията ни оценява. Аз – Влади, и Боряна. За нас комисията не трябва да съществува, ние сме в колонната зала и тези натруфени господа, които с любопитство и завист коментират красотата на движенията ни, пластиката, чувството ни, единствено имат значение за нас. Постепенно темпото нараства, разстоянието между мен и Боряна се скъсява, сега погледите на комисията ни докосват, а ние се гледаме нежно, правя грациозно движение с дясната ръка, Боряна докосва с пръст моите пръсти, темпото нараства, танцуваме този вечен валс, все по-бързо и по-бързо, виждам капчици пот по челото на Боряна, толкова близо са лицата ни, че докосвам влажните й устни, тя притваря клепачи, вече се движим механично, танцът е закон, сега танцуваме с хъс, движенията ни стават тежки и осезаеми, сега вече обкръжението няма значение, няма значение тази комисия или любопитните и злонамерени гости на бала, или... единствено музиката има значение, тя води нашите стъпки, тя е толкова бърза и идва от толкова далеч, че почти вече не я чуваме, танцуваме повече за себе си, аз и Боряна. Танцът няма край. Танцът е бреме. Той струва усилие, нечовешко, безсмислено... Гримът на лицето й се е размазал, по моето се стичат вадички, бялото лице на танцуващия е безизразното лице на мим, който трябва да изтанцува своя номер, за да се хареса на импресариото и да му платят. Няма вече чувство, има професионализъм, студен и зъл. Сега вече може да се издържи на всяко темпо и всяка продължителност на музиката, танцът ни продължава. Финален акорд. Покланяме се на въображаемите аплодис¬менти. Бавно тръгваме към гримьорната, почти сме безчувствени, тежко ходим, като борци в края на схватката, като ранени бикове на арената. Пред огледалото смъкваме грима, размазан от топлината на кожата, избърсваме лица от потта със засечена от употреба хавлия. После тя застава зад паравана, за да се съблече, а аз нямам какво да крия, захвърлям обувките, смъквам фрака, нервно разкопчавам безопасните игли от нагръдника, папионката на ластик пада на масичката и аз се почесвам по потния задник, трябва да се изкъпя... Танцът продължава. Същият валс, същият ритъм, същото темпо, същите движения. Танцува следващата двойка.
Учат ни на театър. Театърът е живот.
Зайците в седемнадесета аудитория се перчат по трика. Тях още ги щадят. Играят себе си в предложените обстоятелства.
Те са ентусиасти. Те не знаят какво е театър. Нито познават живота.
Прякорът ми е заекът. И ще си остане до пенсия.