сряда, 18 януари 2017 г.

Единадесет часа през нощта е. С Ели правим тройна доза реване, защото сина ми след час е рожденик. Докато тя бие с миксера петнадесет яйца аз бълвам история след история. Една от тях я разсмя до сълзи и затова ще ви я разкажа.
През 1983 година есента прекарвам месец и половина вече в психодиспансера в Бургас като наказателна мярка за два текста, който написах пролетта същата година: "Играта с магьосник" и "Убийствено ретро". Играем си игра, половината лекари са мои приятели или на баща ми и затова гледат да направят престоя ми по-поносим, въпреки че и те са под контрол.  Една сутрин към десет часа главната сестра и една лъчезарна млада лекарка дойдоха при мен и ми казаха:  "Пооправи се малко, дошъл е професор мисля, че казаха Панов от Пловдив и той събира лекарската колегия, за да му представим твоя случай". Направих каквото можах за външния си вид. Отвориха врата на залата и ми показаха един свободен стол по средата. Зад мен стояха лекарите, а в дъното на залата на бюро професорът, който ако не беше бялата престилка можех да сбъркам с квартален милиционер. Беше забол поглед в някакви книжа, ту сваляше, ту слагаше очилата си и драскаше с химикалката си нещо. И така в пълно мълчание десетина минути. С оня стар номер на психиатрите, за да разбере какъв вятър вее в главата ми в момента. Аз си гледах нагличко и не можех да си отговоря какъв чин има този човек. Най-после впери поглед в мен, свали си очилата и попита:
- Николай, нали?
Кимнах.
- Искали сте да се занимавате с изкуство във ВИТИЗ? Защо и от какви позиции?
 Бях шокиран. Погледнах в ляво и дясно, после погледнах човека зад бюрото и казах високо с широка усмивка първото, което ми дойде на устата:
- Естествено от марксически.
Сега пък аз го шокирах май, а и няколко от младите лекари започнаха да се хилят на глас.
Човекът зад бюрото си сложи очилата. Драсна няколко пъти по някакъв лист и това, което можа да каже беше:
- Продължавайте лечението, можете да включите и по-силни медикаменти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар