Сигурно светът, в който се раждаме и умираме е недействителен. Наистина ли човек живее или животът е една продължителна игра , измислена от глупаво и скучно същество, което се надсмива на бедите ни и поддържа  една илюзия и надеждите ни до последния миг.
    Нечий блян, нечия съдба, това е нашият кръст, ежедневен, ежечасен, кръстът на който сме разпъвани и на всяко вдишване и издишване.
    В своето богато на асоциации есе за "Тоска" на Пучини, в което сюжетът на операта се разглежда като въображаемо либрето за филм, Франсоа Купри  предлага във финала оригинална поанта след скока на Тоска от площадката на Унгелсбург камерата се обръща за миг-два, за да представи филмовото всекидневие със снимачния персонал и технически средства, пъстроцветния екип, бляскавите прожектори, а след това да се върне веднага към Тоска, която лежи смазана в пропастта. Тоска е наистина мъртва, защото актрисата наистина е скочила в бездната. 
    Преднамереното шоково въздействие на този край се оказва резултат на точно пресметнато отражение на различните нива на възприемане: действителността се разкрива като фикция, взета от действителността, която от своя страна- като филм-е отново фикция.
     Един артист трябва да натрупа много горчив опит, за да не чувства такива редове като умозрителни размишления на теоритици.
    Господа, ние сме в антракт, все още разговаряме нормално в кулоарите, но звънецът за второ действие ще удари всеки момент, оркестърът вече се настройва. Натурността на представлението извежда събитията в сферата на "сюрреалното", и злокобността, заплахата, съдбовността придобиват "реална" власт над героите. Този ефект се засилва до крайност от директния сблъсък на Тоска със събитията в кулминацията. Чрез нейните реакции  самият момент на "прекрачването на границата" става момент от представлението. Заблудена в своята авантюристична илюзия, тя, актрисата, приема ситуацията като голяма театрална сцена, в която нейния любим е сияещият главен герой:"Колко хубав е моят Марио!", извика тя  при тремолото на барабаните и "Ето един артист!", когато Каварадоси пада. Но изстрелът прогърмява, действителността я обхваща, без тя самата още да го съзнава. "Умирай" - се изтръгва от нея.   
    Това е върховата точка на драмата - най-краткия и най-силен знак на трагичната ирония в диалектиката между привидност  и  действителност.
    Господа, отвратен съм от политическия цинизъм.
    Припомних ви, господа, малък епизод от "Тоска", защото и блестящият политически сценарий бледнее пред работното упражнение на артиста.
    Страхувате се от интелегенцията, господа! И с право! Убивате я!