Колкото ми е взел, господ на земята, толкова ми е дал Господ на небето.

Влизаме в ендшпила. Варава пътник си! Този път основно тълпата е против теб.

Животът е грозен, натурализмът е вреден. Простотията на живота не трябва да става простотията на изкуството. Литературният текст трябва да виси един метър над земята.

    Сигурно светът, в който се раждаме и умираме е недействителен. Наистина ли човек живее или животът е една продължителна игра , измислена от глупаво и скучно същество, което се надсмива на бедите ни и поддържа  една илюзия и надеждите ни до последния миг.
    Нечий блян, нечия съдба, това е нашият кръст, ежедневен, ежечасен, кръстът на който сме разпъвани и на всяко вдишване и издишване.
    В своето богато на асоциации есе за "Тоска" на Пучини, в което сюжетът на операта се разглежда като въображаемо либрето за филм, Франсоа Купри  предлага във финала оригинална поанта след скока на Тоска от площадката на Унгелсбург камерата се обръща за миг-два, за да представи филмовото всекидневие със снимачния персонал и технически средства, пъстроцветния екип, бляскавите прожектори, а след това да се върне веднага към Тоска, която лежи смазана в пропастта. Тоска е наистина мъртва, защото актрисата наистина е скочила в бездната. 
    Преднамереното шоково въздействие на този край се оказва резултат на точно пресметнато отражение на различните нива на възприемане: действителността се разкрива като фикция, взета от действителността, която от своя страна- като филм-е отново фикция.
     Един артист трябва да натрупа много горчив опит, за да не чувства такива редове като умозрителни размишления на теоритици.
    Господа, ние сме в антракт, все още разговаряме нормално в кулоарите, но звънецът за второ действие ще удари всеки момент, оркестърът вече се настройва. Натурността на представлението извежда събитията в сферата на "сюрреалното", и злокобността, заплахата, съдбовността придобиват "реална" власт над героите. Този ефект се засилва до крайност от директния сблъсък на Тоска със събитията в кулминацията. Чрез нейните реакции  самият момент на "прекрачването на границата" става момент от представлението. Заблудена в своята авантюристична илюзия, тя, актрисата, приема ситуацията като голяма театрална сцена, в която нейния любим е сияещият главен герой:"Колко хубав е моят Марио!", извика тя  при тремолото на барабаните и "Ето един артист!", когато Каварадоси пада. Но изстрелът прогърмява, действителността я обхваща, без тя самата още да го съзнава. "Умирай" - се изтръгва от нея.   
    Това е върховата точка на драмата - най-краткия и най-силен знак на трагичната ирония в диалектиката между привидност  и  действителност.
    Господа, отвратен съм от политическия цинизъм.
    Припомних ви, господа, малък епизод от "Тоска", защото и блестящият политически сценарий бледнее пред работното упражнение на артиста.
    Страхувате се от интелегенцията, господа! И с право! Убивате я!
    

Минаха 15 години откакто се появиха 4 мои книги. Знам какво съм написал и много разбирачи разбраха посланията - идеи и форма. За съжаление това са текстове за игра, за театър и за кино и от там започва проблемът. Ще цитирам по памет "Вашите пари не миришат": Закъснял си, подранил си, не ти е дошло времето. Това е защото ме занимава основно тема табу: Маниполациите на системата, ще бъда по-директен, не случайно един от текстовете в "Киномимикрия" се казва "Живот под наблюдение". 
Така познатата баналност на ежедневието благодарение на начина на водене на разказа получава неподозирана значимост: Дамоклева, избавителна или клинично-психологическа - според конкретния казус, в какъвто бива превърнат от отделната житейска сага. А тя почти винаги се пресича с моята гледна точка и за това вероятно имат основания да ме упрекват в "нарцисизъм", "психазъм" или "мазохизъм", макар че много рядко жертвам обективизма заради субективизъм и прибягвам до метода на косвеното самосъзерцание, защото се смятам за "типичен случай". Скромност или неискренност. Може би и двете. Подзаглавието на текста "Дългото събуждане в една мъртва държава" е  "For me to you". Бунтар или размирник? В живота и в литературата. Защото произведението трябва да съдържа, не да разказва. Кинообразованието ми  даде възможност да възпитам начин на писане наподобаващ филм.  Така написан неутрално един отрязък от действителността придобива друг смисъл в преструктурирането на разказа подобно на това което става на монтажната маса. Винаги съм казвал, че пиша и пия концентрат. Скучните описания на класическата литература са неприсъщи на моя темперамент. Бързописът който изпреварва мисълта и изключителните моментни асоциации повреме на работа със случки, отделни реплики, реминистенции, отпратки, създават един постмодерен стил и определена творческа методика. Нещо като критически хиперреалист - заради социалната обусловеност на разказа, с ясно изразена авторова позиция, но не чрез целостта на отношенията - обществени и частни, а чрез детайлите които я съставят, уедрени в максимална степен, неколкократно надраснали контекста. Така подканен читателят разглобява текстовете фрагмент по фрагмент, изречение по изречение, словосъчетание по словосъчетание, за да бъде убеден в силния смислов заряд и във възможностите на богатата асоциативност, в тази привидно документална проза.

Керван от бедуини на камили върви през пустинята и през всеки три часа спира за половин час. Непосветен и случайно попаднал човек между тях ги пита: " Защо спирате толкова често? Нито камилите нито вие сте уморени". Отговорът бил: "Изчакваме да ни достигнат душите ни".
Такава е тази арабска притча. Аз също ще спра, за да изчакам душата си преди тези 21 грама да излетят завинаги.