На всичките ми роднини и познати от бившото ми обкръжение, които са ме предавали и на 95% от бранша, с които взаимно не се понасяме, задоволявам любопитството и търпението, и публикувам надгробната си снимка. Бъдете щастливи.

Реквием за българската демокрация

За да разберете всичко това което съм написал в блога си досега, са мой лични прозрения , трупани през годините. Да разберете мъдростта на един тежък интелектуалец, отчаян и самотен, прочетете "Реквием за американската мечта" на Чомски. Неговите 10- принципа:

1. Ограничи демокрацията
2. Оформи идеологията
3. Преструктурирай икономиката
4. Прехвърли товара върху бедните и средната класа
5. Атакувай солидарността между хората
6. Направлявай регулаторите
7. Нагласи изборните резултати
8. Използвай страха и силата на държавата , и дръж паплачта изкъсо. 
9. Изфабрикувай съгласие
10. Маргинализирай населението

Докъде докараха държавата управляващите в последните 10 (десет) години, ръководени от подобни принципи и идеология, това са вопли на един бивш американофил.

Не мога да дишам въздуха, който другите около мен дишат. Преди 40 години прочетох подобна реплика от Чандлър, но с годините тя става все по моя и по моя.


I cannot breath the air, the same air that others around me breath, also. Forthty years ago I read a similar quote by Chandler, but with the years passed it became more and more mine. 

Първа приказка за  Ада: Имало навремето едно казионно  БЗНС. То си имало постоянно присъствие. Функциите и задачите на този параван е основно да лапа. От доста години филмовият бранш си има застаряващо постоянно присъствие, което се самозадоволява и взаимно задоволява на много по-оскъдна трапеза. Това е положението Ада. Отдавна не забелязвам казионния съюз на писателите, в който положение е още по-плачевно. 

Така излязох от ВИТИЗ

Така излязох от ВИТИЗ

Лето, 1973 - Преди да вляза във ВИТИЗ 

Сънувах че гледам Коса

Сънувах че гледам Коса, но музиката беше Двойният концерт на Бах. Бях в полусън, като под опиат, това ли бяха маковите полета, които често описвам в моите съчинения разсъждения, После концерта на Бах свърши и зазвуча сюита Кармен на Щедрин. Станах, направих си  кафе, взех душ, затворих вратата на спалнята, за да може моята Кармен да спи спокойно и взех бял лист. Лабрадорът Зара легна в краката ми. Това куче има зла съдба. Отгледано в развъдник то е трябвало да ражда расови поколения, но това свършва в момента, в който насилието на което е подложено я довежда до "кучешка лудост". Травмите й са  огромни и я изхвърлят в приют. От там пускат обява в интернет за осиновяване, на която попада моята Катерина и след  два дена Зара се отзова на Огоста. Когато я видях за първи път бях потресен. Зара се криеше в ъгъла с увиснал корем, остра отвратителна козина и ужас в очите. Тогава реших да я взема при мен.

       Аз също съм куче. Щастливо детство, постигнах всичко което исках. Така след първото си висше образование се отзовах в първия випуск на кино факултета на ВИТИЗ. В блога си съм качил две снимки една след друга. Първата е от лятото преди изпитите вьв ВИТИЗ, а другата от дипломата за завьршване на Академията. Колосална разлика. Излязах премазан, унищожен, доведен до границите на виреенето. Системата на Шесто за разправа с инакомислещите ме направи отчаян аутсайдер. Моят пьрви черен човек се казваше майор Емил Павлов.

        След шест месеца прекарани заедно сьс Зара тя преодоля почти всички страхове и травми. Кучето в мен сьщо е живо. Аз сьм сам сьс Зара и тя е най-верния ми приятел.

       Мисля си, че бихте нарекли героя на Антон Горчев в Козият рог нереализиран родител. Очевидно нищо не сте разбрали или не искате да разберете. Аз сьщо в края на живота си останах сам, защото както вьв филма на Методи това е естествения и логичен край. Еманципирането, скьсването на пьпната врьв не трябва да стават нито много рано, нито много кьсно.

         Сега тьрся своята скала, там някьде високо, за да вия като вьлк срещу луната. Сам, сам, сьзнателно много сам. Аз сьм не социопат, а мизантроп.

         Време е да поемем сьс Зара гльтка вьздух на сутрешната разходка.

         Последна гльтка вьздух от димящата цигара.

Балони с въздух под налягане, пърдете защото иначе ще се спукате.
                       (из "Киномимикрия") 
Посвещавам го на един кинодокументалист от една седянка.

Питам Ви, знаете ли кои сте, откъде сте. Аз се питам 45 години, къде е, къде съм.

Първата литературна новела, която написах се казваше "Тъга за една сянка". Още мразите сянката ми, ненавиждате сянката ми.

Материалната нищета никога не е била фатална и пример за това са стотици случаи в историята на изкуството. Бедата е когато материалната нищета ражда духовна нищета. В кратката си история човечеството многократно е създавало кризи от които най-тежко е страдала духовността на интелектуалците и като ответна реакция са се създавали алтернативни форми, декаданс, които чак след време са били възприемани и разбирани. Духовността е императив за интелектуалеца защото животът е кратък, а изкуството вечно, а не обратното.

Винаги съм си мислил, че изкуството, литература или кино, трябва да анализира и да поставя диагноза, на човека и обществото. Затова ангажиментът, даже и политически е задължителен.

Човечеството в кратка си досегашна история е имало доста периоди на възход, които са раждали надеждите. Но както пяната на морските вълни след буря,облива брега и попива в пясъка, така и тези въжделения за по-добро бъдеще, бързо се отмивали.

"Газовата лампа, мъжди ли, мъжди"
"Мъдрецът Соломон Паси твърди,
че 2000 години човекът върви ли върви.
Той е равин и затова."

"Аз мисля,
че годините са 300,
от гилотината и Дантон,
и после 45, от червени, бели и сини,
от Планшон."
из "Време е за шоу", Киномимикрия

Животът, който ни е отсъден да живеем е на дребни еднодневки, заслепени, кражащи в безсмислен танц около болната жълта светлина на уличен фенер. Сходен е финалът на разказа "Къде е?Къде съм?" писан преди 40 години и никога не публикуван, но като че ли, доста мъдър.
Нещата в живота и историята се повтарят.

TEMPI PASSATI, TEMPORA MUTANTUR UT SUPRA.

Защото винаги в трудни времена за света, вечната система мачка и изисква роболепие, докато примката се отпусне отново след време. За много поколения и тази игра е фатална, и те са така наречените "изгубени поколения".

Ако искате да прочетете разказа "Къде е?Къде съм".

https://www.blogger.com/blogger.g?blogID=2483080460370434663#editor/target=post;postID=1666923752560039684;onPublishedMenu=overviewstats;onClosedMenu=overviewstats;postNum=52;src=postname

Не ме обвинявайте, че ненавиждам тълпата. Повече от всичко мразя идеолозите , политиците
и пошлите медии, а най-вече тези които им задават дневния ред - виновни изключително , за изпростяването и оскотяването на народите. Питам се, къде остана духа и буквата на демокрацията. Кога я погребаха? В Рейкявик или после в Малта. След два дни е 4-ти Юли. Питам се; Какво стана с Американската мечта?. Накъде върви еталона за демокрация в последните години. Започвам да изпитвам носталгия по комунизма, когато водехме битка и имахме надежда,че този свят ще се промени за добро. Днес ние живеем в аморфен свят.

Don't judge me, that I despise the crowd. Most of all , I hate idelogs , politics and the mediocre media but most of all, those who lead the daily order. Those who are exceptionally guilty for the stupidification of the masses. I ask myself, where did the democratic spirit and word went. Where did they berried it? Reykjavik or in Malta? In two days will be 4th of July. I ask myself - where did the American Dream go? To where is leading us the democracy in recent years. I am starting to be nostalgic of the Communism. There we fought and we had hope, that this world can change into good. Today we live in anamorphic world.

Тъпи, мръсни , зли, облечени в анцузи.

Маса народ. Скот до скот. Потресаващо е. И всички пазаруват от ПроМаркет, с торбички с надпис "от любов към България".

Hords of People. Dullard after a dullard. Its disguisting. All of them shopping from ProMarket, with a bags signed "with love for Bulgaria".

На 10 - години, децата ми, прочетоха - "Повелителят на Мухите". На 18 - години, задължителната литература беше "Плажът", "Хари Потър", остана встрани от техните интереси. След в НАТФИЗ се докоснаха до истинската голяма литература и големи режисьорски имена. Това им даде една отлична основа за професионалната кариера.

Работата на писателя и критика, в никакъв случай, не е работата на кожния лекар, тя е работата на хирург, било то патоaнатом, за да установи причините за смъртта, понякога се налага да бъде и пластичен хирург, но при всички случаи писателят и критикът, трябва да държат скалпела в ръце, за да разрежат, да видят искренното състояние от вътре и да върнат обекта на анализ, към нов живот.

The sole purpose of the writer and critic,its nor to be a dermatologist, but to be a sergeant, he could be a patalogist, who resolve the cause of death, or he could be, on occasion, a plastic sergeant, but in any case he, the writer and critic, must hold the scalpel, to cut and see the inner real status and to bring back the object of analysis, back to new life.

ГЕРБ - безпардонна, агресивна, провинциална посредственост.

GERB - merciless, agressive, provincial, mediocre.

https://www.youtube.com/watch?v=Qy6wo2wpT2k

Съжалявам България, Не България.

I am Sorry for Bulgaria, I say No Bulgaria

Вероятно на Агнешка Холанд

Не разбирам защо и как , така се промениха вкусовете на интелектуалците от 70-те и 80-те години.
Не разбирам как това , което правите в момента ще остави следи.
Не разбирам селекциите на Фестивала в Берлин.
Може би сме на една възраст, но аз оставам с апетит за черешки.

Probably to Agnieszka Holland

I do not understand why and how, the tastes of the intelectuals from the 70's and 80's have changed.
I do not understand how exactly what you are currently making will remain a trace.
I do not understand the Berlinale selections?
Maybe we are on the same age, but I remain with a hunger for cherries.

Някои държави имат национален празник.

Безкрайното ми отвращение от този свят, крепящ се на агресивната посредственост, ме карат да се обрека на мълчание. Спрях да пиша литература преди 10 години, не виждам смисъл и да пиша в блога си кратки послания, които очевидно нямат адресант.

Големите пропуски на Иван Хаджийски за отличителните черти на българина - безнадежна тъпота, непочтеност и безгранична простотия.

The big missconducts of Ivan Hadjiiski regarding the most common characteristics of the Bulgarian - hopeless stupidity, dishonesty and limitless illiteracy.

Мили колеги, трудно ми е да ви нарека колеги, защото сте много известни и много богати, но за съжаление, първо си оправете Холивуд, а после се занимавайте с Тръмп. Правите халтура след халтура, безумие след безумие. Kризата на идеите , която е завладяла цял свят, идва от нежеланието ви, да се поставят истинските проблеми, по драстичен начин, спомнете си, това което правеха вашите бащи 70-те и 80-те години. Вашата мисия е не да се занимавате с политика, а да правите филм срещу политиката.

Dear Colleagues, thou it is hard to call you my colleagues, because you are too famous and too rich. First, you should get your Hollywood together, and then start correcting Trump. You are doing a trash after a trash, non-sense after a non-sense. There is a crisis of ideas, that has emerged around the world but it is coming mainly from your reluctance, to face the real problems, with a drastic measures. Remember your fathers and their doings in the 70s and 80s.Your mission is to do films against the politic, not the politic itself.

Единадесет часа през нощта е. С Ели правим тройна доза реване, защото сина ми след час е рожденик. Докато тя бие с миксера петнадесет яйца аз бълвам история след история. Една от тях я разсмя до сълзи и затова ще ви я разкажа.
През 1983 година есента прекарвам месец и половина вече в психодиспансера в Бургас като наказателна мярка за два текста, който написах пролетта същата година: "Играта с магьосник" и "Убийствено ретро". Играем си игра, половината лекари са мои приятели или на баща ми и затова гледат да направят престоя ми по-поносим, въпреки че и те са под контрол.  Една сутрин към десет часа главната сестра и една лъчезарна млада лекарка дойдоха при мен и ми казаха:  "Пооправи се малко, дошъл е професор мисля, че казаха Панов от Пловдив и той събира лекарската колегия, за да му представим твоя случай". Направих каквото можах за външния си вид. Отвориха врата на залата и ми показаха един свободен стол по средата. Зад мен стояха лекарите, а в дъното на залата на бюро професорът, който ако не беше бялата престилка можех да сбъркам с квартален милиционер. Беше забол поглед в някакви книжа, ту сваляше, ту слагаше очилата си и драскаше с химикалката си нещо. И така в пълно мълчание десетина минути. С оня стар номер на психиатрите, за да разбере какъв вятър вее в главата ми в момента. Аз си гледах нагличко и не можех да си отговоря какъв чин има този човек. Най-после впери поглед в мен, свали си очилата и попита:
- Николай, нали?
Кимнах.
- Искали сте да се занимавате с изкуство във ВИТИЗ? Защо и от какви позиции?
 Бях шокиран. Погледнах в ляво и дясно, после погледнах човека зад бюрото и казах високо с широка усмивка първото, което ми дойде на устата:
- Естествено от марксически.
Сега пък аз го шокирах май, а и няколко от младите лекари започнаха да се хилят на глас.
Човекът зад бюрото си сложи очилата. Драсна няколко пъти по някакъв лист и това, което можа да каже беше:
- Продължавайте лечението, можете да включите и по-силни медикаменти.

Винаги сам съм си поръчвал музиката, ще поръчам музика и за погребението си, bye bye Miss American Pie. Всяко чудо трае три дни, така че само три дни е задължително да се слуша.

By myself I have always ordered the music, and I will also on my funeral, Bye Bye Miss American Pie. Each miracle lasts only three days, so its obligatory to listen for three days. 

В целия си съзнателен живот се опитвам да поставям ред в нещата от живота. Оказва се, че това е невъзможно. Тогава, в един момент, човек се затваря в себе си завинаги и търси успокоение на вътрешния си мир. Оказва се обаче, че и това е непостижимо. Какъв е смисълът да се живее.  Поглеждаш нагоре към небето и тогава чуваш кикота на безполовото конферансие от "Кабаре" (финалът на "Вашите пари не миришат" и "Убийствено ретро"). И Скорсезе погледна нагоре и чу само мълчание и тишина. Беше време и той да го направи в края на дните си. Оказва се, че животът е бреме и наказание. Всичко е лишено от смисъл и е абсурдно да се опитваш да търсиш смисъл, там където няма смисъл. Този свят е създаден от глупаци за глупаци без капчица разум и ръководени единствено от инстинкти.

In my conscious life I am trying to the thing in order and to put my life in order. As it happens this is impossible. Then, the person usually locks himself inside and searches for inner peace. This is also unreachable. Where is the point of living? You at the skies and all you hear is the giggle of the sexless announcer in "Cabaret" (the endings of my texts "Your money doesn't stink" and "Killing retro"). In the end of his life Scorsese also did look up, towards the skies, and he heard only Silence. It seems that life is mostly burden and punishment. There is no sense, so it would be absurd to look for meaning where there isn't any. This world is created by fools for fools with no reason and everything is driven only by pure instincts.