СЪН

Сценарий за късометражен филм

Под звуците на концерта за обой и струнни на Карл Филип Емануел Бах.

Ресторант „Марая” – обед. Пълно е с хора. Оглеждам се за свободна маса и махам якето си. Топло е. Начало на лятото. На двойка е седнала около тридесет годишна жена с тъмни очила. Веднага ми направи впечатление скъпата къса оранжева рокля.

-          Може ли? – попитах учтиво и пособих празния стол срещу нея.

Тя само кимна.

Седна и докато прелиствах менюто, бегло я разглеждах. Тя улови погледът ми и по устните и пробягна иронична усмивка.

Келнерът не закъсня. Носеше и порция филе от сьомга поръсено със стафиди и залято със сметана в сок от грейпфрут. И чаша студено бяло вино.

-          И на мен същото – казах и оставих менюто на масата.

Вдигнах вестник пред очи и дискретно я наблюдавах.

-          Как се казвате? – попитах така хвърлено във въздуха.

Тя вдигна рамене.

-          Как се казвате – казах на английски.

-          Лиз от Бруклин.

На устните й отново се появи иронична усмивка.

-          Какво правите Лиз на това място?

-          След два часа и половина летя за морето и отново сложи тъмните очила, които за миг бе дигнала над челото си.

Станах и седнах до нея на стола й. Повдигнах полата й и оголих бедрата й. Бръкнах в бикините й и вече я обладавах. Тя стоеше като восъчна статуя невъзмутимо и, като и салонния управител до масата с наметната кърпа през дясната ръка. Моите сексуални стъпления не направиха на никой в ресторанта впечатление.

Някой ме докосна по рамото - беше келнерът.

-          Обедът ви.

Седях на моя стол, а срещу мен нямаше никой. Дамата беше изчезнала и нямаше помен от обеда й. На салфетка на масата срещу мен стояха недокоснати нож и вилица.

Понечих да запаля цигара. Дима замъгли погледа ми.

Салонния управител беше до мен.

-          Съжалявам , но тук не се пуши! Ще трябва да излезете до вратата на заведението.

Нощ. Мъгла и рами ситен дъжд. Автогарата е пуста. Само аз съм пред единствения автобус. Беше празен. Никой, ама никой!

Шофьорът ме попита за къде.

-          Морето ... – и подадох банкнота.

Той я мушна в джоба на панталона си и после извади някакъв билет.

-          Тръгваме – и запали автобуса.

Мрак. Никъде светлина. Вътре в автобуса беше тъмно , от двете страни на пътя едва се различаваха силуети на дървета. Трябва да съм се чувствал много самотен и изоставен по някакъв път, който не знаех къде води и какъв беше този автобус. Тръпка премина по лицето ми, сложих якето и притворих очи. Нямаше в този момент значение къде отивам, а и като че ли бях забравил защо бях попаднал на тази автогара и се бях качил в този абсурден автобус. Не виждах нищо повече. Само концерта за обой звучеше в главата ми. Това беше като черен бланк. Не знам колко е продължило.

Отворих отново очи, защото автобуса рязко спря. Беше заобиколен от огромна тълпа хора и животни. В първия момент в сумрака различих няколко коня и лъв. Няколко в тълпата свиреха нещо подобно на туш в цирка. После атакуваха автобуса и започнаха да се качват. Стълпотворение. Два коня, двадесет човека, лъв, пет-шест маймуни. И невъобразим шум.

Сега се виждах облечен като в картина на Рьоне Магрит в черен костюм, бомбе и чадър в ръка. Запуших уши с длани и отново чувах обоя. Една маймуна беше кръстосала крака на седалката до мен и белеше банан. Всички викаха:

-          Вива ла Франс! Вива Саркози! Вива България!

Щях да пътуват до Лион.

Кошмарът ми беше пълен. Не знаех къде се намирам и за къде пътувам.

Нахлупих бомбето до уши и пристиснах главата си с ръце. Сега виждах персонажите от пътуващият цирк, но не чувах крясъците и шума. В главата ми звучеше концерта на Карл Филип Емануел Бах. Затворих очи. Черен бланк.

Когато ги отворих отново автобусът се търкаляше в дерето. Изхвърчах през счупения прозорец  и миг два лежах неподвижен, докато не чух трясък и взрив. В окаян вид с изпокъсан костюм и рана на челото се катерих по склона инстиктивно бягайки от кошмара. Бях загубил едната си обувка – болеше ме всичко, но се катерих нагоре.

Когато отново стигнах до шосето видях спряла кола с отворена задна врата към банкета.

Жена, седяща на задната седалка, с жест ме привикаше. Огледах се. Мрак и пустош. С ръка жената ме прикани отново да се кача до нея. Отпуснах се и преди да се огледам, жената каза на мъжа отпред на волана:

-          Тръгвай!

Погледнах жената. Беше облечена с тъмно кафява къса пола и бежов пуловер. Погледнах Шофьора. Той беше съвсем гол. Извърнах поглед  отново към жената. Сега я видях  облечена с три-четвърти палто от лисица, а под нея нямаше дори и бикини. Погледнах шофьора. Видях го с костюм типичен за професията и фуражка. Жената кръстоса крака, без да се свини и каза на мъжа зад волана.-

-          Трябва да се погрижим за съпруга ми. Баня, нещо за ядене, кратка почивка...

Тя каза съпруга ми. Недоумявах. Обоя като от обяд звучи в главата ми абсурдно констрастираше на това което виждах.

Гледах жената, пред погледа ми тя отново промени вика си и запали цигарата. Високи ботуши до коляното, къса кафява пола и пуловера. Колата отби и спря пред барака, на която стоеше олющен надпис „МОТЕЛ”.

Входното антре  беше два на два и като склад. Шофьорът свали куртката си и я хвърли на етажерката, заедно с фуражката. На вратата се появи старица с разрошени дълги бели коси, изцъклени очи и огромни нокти на пръстите.

Моята спътница каза на жената:

-          Погрижете се за моя любим. Верен любим!

После попаднах в някаква въртяща врата заедно със старицата и се озовах във вътрешността на мотела.

С ужас видях десетина голи момичета, толкова кльощави, сякаш идваха от лагер в Освиенцим.

-         

В дъното зад витрината десетина баби стояха пред  шевни машини.  

-          Те ще ви ушият нови дрехи.!

Влязохме в нещо като килер и старицата каза:

-          Тук ще се храните!

Дървена маса, счупен стол. Изтръпнах, защото тя каза „тук ще се храните”. Колко пъти. Колко време. В главата ми проблясна мисълта, че бях решил да съм морето. Отново чувах Концерта за обой и струнни. Вдигнах глава. На стената висеше стар телевизор „Опера” и с ужас установих че предаваха концерта на Бах

               Старицата ме приближи и сложи костеливите си ръце на гърдите ми:

-          Тук няма да ви липсва нищо в този невероятен пансион. За всичко може да разчитате на мен. Това е желанието на госпожата  - тя свали презрамките на опънатата роба и показа съсухрената си гръд.

Блъснах я и хукнах по обратния път. Отново попаднах в входното антре, на етажерката на боклуците нямаше и помен от куртката и фуражката на шофьора. Излязох навън и на двадесетина метра видях колата със запален мотор. Затичах се колкото можех в непрогледния мрак и шляпайки в калта. Стигнах на метър от колата когато тя потегли.

Махнах. През запотените стъкла се виждаха силуети на хора, като ли чeтирима, като че ли те ме видяха, някои от предната седалка на стори ми се едва махна и колата отмина.  Затичах се след нея, но тя потъна в тъмната нощ по пътя, който беше заобиколен от огромни дървета, които сякаш образуваха тунел. Отчаян се спрях в тъмнината проблеснаха светлини от фарове за миг, после отново настъпи тъмнина.

Помислих си че срещу мен идва кола, стоя минута , две тишината беше ужасна. Направих десетина крачки назад излязох от подтискащата тежсест на дървесните стволове и установих, че пътят свършваше. Бях след голо поле, нямаше и помен от така наречения мотел.

В този момент музиката в главата спря за миг, имаше пауза между последната част „Алегрото”.

И се събудих.

Станах, сложих си халата и се изпишках. Направих си кафе и седнах на пишещата машина. Беше четири бе двадесет през нощта.

В девет прочетох написаните листа и отново заредих кафе.

Забравих да ви кажа, че спя на радио, цяла нощ слушам Класик ФМ.

Понятие култура е обвито в своеобразна  определеност. Ако преди векове Платон бе съчинил, в който Сократ пита всеки един от учениците си - що е култура, в край на краищата никой няма да може да отговори, защото оттогава и до днес знаем, че културата е нещо , което ни крепи, но никой от нас няма пълното познание за да каже що е култура.

С помощта на развитата репродукционна техника върху човечеството се изляза истински порой от дразнения и информация, който разрушиха ореола на първичното и оригиналното. Все повече се отслабва чувствителността към необичайното и предизвикателното, които се съдържат в произведенията на изкуството и културата.

Хердер разказва за божественото сътворение и неговото начало – Словото. И рече Бог „Да бъде светлина”. Словото ли бе светлина? Словото светлина ли е?

Днес словоблудството залива света. Словоблудстват политици, словоблудстват медии, словоблудстват печатни издания. Мълчанието, тишината, ако умееш да ги пазиш се превръщат в позиция. Защото „най-висшите слова са без слова, и най-висшите действия са без действия”.

И въпреки всичко писателят пише за себе си, за да реализира същността си или да разкае егото си? Той би искал  да изживее историите , които разказва и съчинява, но това би означавало да има обществен живот да е социализира да се среща с много хора да създава конфликти, да решава конфликти , нещо което той като стар и мъдър човек ненавижда. Той ненавижда себе пободните си и ненавижда и себе си. Той не е щастлив човек. Голяма част от живота си той пише да си връща на Системата и на машите на Системата, защото живота му беше низ от препятствия , които го бяха превърнали в мишена. Той се чувстваше като боксьор излязъл на ринга срещу многократно по  мощен противник и единствената му цел бе да оцелее по финалния гонг. Той беше Чаплин. Колко сложни бяха отношенията със Системата, че се беше превърнал в отшелник, за който единствената връзка със света беше телефонът. В самоизолация той бе избрал ролята на отчаян съдник на действителността и света в последните години на живота си – време на безкрупулни и лицемерни политици, белязано от времето на жестока финансова криза. След финалния Гонг той щеше да изпие опаковка преспивателно в небесните макови полета за които пишеше. Само че мачът не беше свършил – картините от минал живот се редуваха с усмивките и гримасите на настоящето и той не виждаше бъдеще – миналото беше оставило огромни след и отпечатъци, сегашното му се измъкваше като пясък в шепа, бъдещето беше вечният покой. Миналото беше кални и прогизнали пътеки, по които той вървеше в сънищата си. Сегашното – привидното спокойствие на тривиалния делник с единствената радост от цигарата в устата и потегнатата  ръка към чашата с кафе – огромна и надпис „Помощ заобиколен съм от идиоти”

Нека тези думи прозвучат че пак съм на пишещата машина за една равносметка и един евентуален текст, които от няколко години съм решил да се казва – "МОЯ МАЛКА МРЪСНИЦА ЖИВОТ".

Проза за игра и съпреживяване

"Превърнат в прозрачана марионетка с постоянното чувство за незащитеност на най-човешките мисли и вопли на душата от богоизбраниците, човек се чувства винаги като жаба на маса за дисекция". Изречение, което спокойно може да стане тема на конкурс за есе и от което аз можех да взема загвалието на текста си, ако исках да бъда пределно верен на автора - "жаба на маса за дисекция". Няма да крия, че четох два пъти ромната на Николай Ламбринов "Киномимикрия или лицата на Янус". Наричам уверено тази книга роман, макар че по-повърхностните бързо ще я възприемат като томче с разкази, а търсещите в литературата само шеметния сюжет, дори с гримаса ще я отхвърлят. Това е, защото масовият читател като че ли е отвикнал от усилието, изгубил е възбуждащото желание да се включи в предлаганата от белетриста сложна игра, залог на която е нашият и жалък, и възвишен живот. Поканение сме да проникнем в потока на съзнанието на един обръкан, изхубил илюзиите си съвременен интелектуалец, който цял живот е захранвал въображенеито си с превъщращи се в негова същност цигтати от любими филми, театрални постановки и книги. Той съществува не толкова с грижата за насъщния, колкото с предизвикателставата на безмъртните личност, които са се настанили в надсъзнанието му. Дори и сега, когато е на прага на лудостта, когато дори светая светих на интимния живот не го е предпазил от ураганите на времето, той не прества спора си с безсмърният автор на "Княза" Николо Макиавели, рови се изсънищата на хитроумния Одисей, провежда свой процес срещу подплавача Херострат и без колебание сблъсквва Казанова с Фуше. "Краят на играта" н бакет във въображението му се среща със собственото му усещане за апокалипсиса. Страшно му се иска да прилича на Беломондо от "До последен дъх" или на Пол Нюман от "Наглия Люк", психиката му е пренапрегната от "Мълчанието" на Бергман, а болката му по отминаващата красота неизменно го отвежда до илюзорната "Поляна с дивите ягоди".

Когато чета тази буквално компресирана в очакване на взрива проза, въображението ми си представя десеткитеи неназовани събеседници на Ламбринов, които са своеобразни жалони в неговия и в моя живот. Виждам дръзки буннт на младия човек, омагьосан от "чешкото филмово чудо" и от "френската нова вълна", от посланията на Пирандело и Сартр, после идва зловещото проникване в пустинята на безвремието, разбуждането насред тоталитраната самота заедно с Камю и Берман, желанието да се противопоставиш, да изживееш живота си на кино, но гредите на издигнатото от теб укрепление се рушат, ставаш все по-лесно раним, все повече се увеличава пропастта между поколенията, дори децата ти не те разбират. И внезапно нахлува промяната  - опиянението е невероятно, представшщ си, че можеш да впрегнеш целивя си натрупан опит, ти, писателят, да се превърнещ в прктик, който да допринесе за съразването на свободта.

Поразително е умението на Ламбринов само с няколкото щрихи да проникни в трагедията на българското "изгубено поколение", на онези, които преживяха най-хубавите си години в лапите на диктатурата и след това се озоваха в капака на безвремието. Прозренията не звучат назидателно, нито пък се сипят като протяжна жалйека, героят е на сцената, едновременно устремен към стръмнините на духовното съвършенство и непрестанно свалян от там с груби удари. Той е трагикомичния Арлекин , който получава плесници, но и Хамлет, продължаващ да задава неудобните си въпроси въпреки непробиваемостта на обкръжението. Белетристът ни поднася не само урок по съвременна чувствителност, но и показно упражението по оркестрацията на стилове. За миг разказът добива задъхания ритъм на трилъра, после ни разведрява историческият водевил, изникват марионетки, които се превъплъщават ту в знакови личност от миналото, ту в съвременни антигерои, заливат ни речеви потоци, в които дочуваме и грака на улицата и просветлената ирония на преминалото през кръговете на ада възбудено творческо съзнание. Съвсем естествено е, докато човек чете тази многопластво поема за бездните на съвременния живот, да си припомня и за великия филм на Боб Фос "Ах, този джаз". Николай Ламбринов е успял с езика на словото да предаде онова, което създателят на "Кабаре" и "Лени" ни поднасяше посредством танца и песента. Естествено от огромно значение тук е и кинематографичната култура на прозаика, която допринася за поетиката на мотажа в текстовете му. Той е едновременно режисьор, сценарист, оператор и декоратор на своята "човешка комедия", в която се проявяват всички страхове, надежди и разочарования на мислещият съвременник.

Рецензия на Георги Цанков за Николай Ламбринов и книгата "Киномимикраия или лицата на Янус", София.във в. "Аз Буки",брой 20, 2005 година. страница 13.