Първи кадър:
Момичето пее, американски план, неподвижна, като че ли слушаме песен на нейния вътрешен глас и изведнъж секва - първа метафора - следващият кадър е: ренегенова снимка на гръден кош, на фона на който, зад кадър звучат думите на лекаря: Рядка аномалия, вероятно наследственост , защото същото е било и при нейната майка.
Али пита: Ще живее ли?
Отговорът е не и препоръчвам задължителна операция. Ти си бащата, ти решаваш.
Тук е спазена препоръката на старецът Киерини за първите три минути и ударно начало. Маркиран е проблем в тях и е отключен съспенс.
Следва дълго пътуване с окаян автобус, напрежението се покачва от бръмченето на мотор , мълчанието на Али и момичето , което за миг ще се облегне на рамото му.
Екстериорът е почти фантастичен.
По пътя те срещат безумието и жестокостта на съвременния свят. Лицата им са каменни. Къщата в която стигат, ако може да се нарече къща е на края на света. Оттук нататък ставаме свидетели на живот и дни в монотонна повтаряемост. Те правят всичко това с настървение и безмълвен стоицизъм. Нещо витае във въздуха, напрежение което се предава и на зрителите в постоянно кресчендо. Подобно на вуйчо Ваньо, с култувата реплика - Нада делат делат - фундаментална реплика за смисъла и безмислението на живота. Това е най-трудното кино, на присъствие, състояние, на жест и изражение. Това което се постига в състояние на минималистичен подоход е съспенс около това което е било в миналото и това което трябва да се случи в края на този филм. В този смисъл директността на Кмета и половинчатата алюзия с политиката е чужда на тази стилистика. Това което според мен е достатъчно е отключената реакция на омраза на тълпата по време на Празника. Оттам и естествено се стига до финала с безумната, разярена ирационална маса хора. Разказът е доминиран от полудума и липса, така че зрителят сам трябва да си отговори, воден от приойм от криминалното кино за постигане на съспенс и ударно напрежение.
Голямото достойнство на воденето на разказа е недоизказаността на това което става.
Очевидно това е урок по драматургия, чрез който, зрителят е емоционално разтърсен, но без излишни сантименти към него.
